— Впечатляващи са.
— Реми казваше, че тези игри са били подобни на древногръцките, основани на единството между тялото и духа, между физическата сила и философската мисъл.
— Не ставаше ли дума за нацистката идеология?
— Съпругът ми не се интересуваше от природата на изразената мисъл. Беше влюбен в сливането на идеята и на силата, на духа и тялото.
Ниманс не разбираше нищо от подобни брътвежи. Жената се наведе към него и изрече гневно:
— Защо ви изпратиха тук? Защо точно човек като вас?
Той не обърна внимание на агресивната забележка. Водеше ли разпити, винаги прибягваше до една и съща техника — нечовешка и студена: техниката на сплашването. Когато си полицай — и особено с мутра като неговата, — няма смисъл да си играеш на чувства или на психология. Попита с властен тон:
— Според вас някой имал ли е причина да мрази съпруга ви?
— Да не сте се побъркал? — каза тя. — Не видяхте ли тялото? Не разбирате ли, че съпругът ми е убит от луд човек? Че го е нападнал някой умопобъркан? Че го е бил, изтезавал, измъчвал докрай?
Полицаят дълбоко въздъхна. Мислеше си за тихия безплътен библиотекар и за агресивната му жена. Смразяваща кръвта двойка. Попита:
— Вървеше ли бракът ви?
— Какво ви интересува това?
— Моля ви, отговорете ми.
— Заподозряна ли съм?
— Добре знаете, че не сте. Ако обичате, отговорете на въпроса ми.
Младата жена му хвърли леден поглед.
— Искате да знаете колко пъти седмично се чукахме ли?
Ниманс настръхна.
— По-добре ще направите да ми сътрудничите, госпожо. Върша си работата.
— Махайте се оттук, мръсно ченге.
Зъбите й не бяха съвсем бели, но в извивката на устните й имаше нещо чаровно и трогателно. Ниманс гледаше устата, острите скули, очертанията на веждите върху безцветното лице. Какво значение имаше тенът, цветът на очите — всичко това беше въпрос на осветление. А красотата беше въпрос на линии. На очертания. На чистота. Полицаят не помръдваше.
— Махайте се! — изкрещя жената.
— Последен въпрос. Реми винаги е живял в университета. Кога е служил в армията?
Софи Кайоа се обърка. Стисна ръце, сякаш внезапно й бе станало студено.
— Той не е служил.
— Негоден за военна служба?
Тя кимна утвърдително.
— Какви бяха мотивите?
Очите на жената отново се насочиха към комисаря.
— Психиатрични, струва ми се.
— Имаше психични отклонения?
— Ама къде живеете вие? Всички отлагат службата си поради психични отклонения. Това нищо не значи. Правите се на луд, говорите каквото ви дойде на ум и ви отлагат.
Ниманс не каза нищо, но цялото му същество издаваше глухо неодобрение. Жената огледа късо подстриганата му коса, строгата му елегантност и устните й се сгърчиха в гримаса на отвращение.
— Майната ви, махайте се.
Той се изправи и каза тихо:
— Отивам си. Но искам да знаете едно.
— Какво? — изсъска тя.
— Все едно дали ви харесва или не, но хора като мен ловят убийците. Хора като мен могат да отмъстят за съпруга ви.
За миг чертите на жената се вкамениха, после брадичката й затрепери и тя избухна в ридания. Ниманс тръгна към вратата.
— Ще го хвана — каза той.
На вратата удари с юмрук по стената и подхвърли през рамо:
— Кълна ви се — ще хвана кучия син, който е убил мъжа ви.
Светлината навън го заслепи. Пред очите му заиграха черни петна. Опита се да върви спокойно към колата, докато петната се превърнаха в лица на жени. Фани Ферера, брюнетката. Софи Кайоа, блондинката. Две силни, интелигентни и агресивни жени. Жени, каквито полицаят най-вероятно никога нямаше да прегръща.
Влезе в колата и по навик провери пейджъра си.
Екранът мигаше — съдебният лекар току-що бе завършил аутопсията.
II
7
Призори на същия ден, на двеста километра оттам в западна посока лейтенантът от полицията Карим Абдуф дочиташе труд по криминология за употребата на генните отпечатъци при разследването на изнасилвания и убийства. Тухла от шестстотин страници, която го бе държала буден през цялата нощ. Сега се взираше в цифрите на кварцовия будилник, който звънеше — 07:00.
Карим въздъхна, захвърли книгата на другия край на стаята, след това отиде в кухнята да сложи чая. Върна се в дневната — тя му беше и трапезария, и спалня — и се загледа в мрака навън през балконската врата. Залепи чело в стъклото и се опита да изчисли шансовете си да извърши генетично разследване в затънтения край, където го бяха преместили. Клоняха към нула.
Горчивина бе заседнала на гърлото на младия алжирец. И в най-престъпното си юношество бе успявал да избегне затвора. А ето че сега, когато бе станал ченге, го бяха запрели в къде-къде по-гаден затвор — смазано от скука провинциално градче. Затвор без зидове и решетки. Психологически затвор, който бавно го убиваше.