— Дръпнете се. Излизам.
Човекът се отмести. Карим погълна светлината като еликсир. Извади трицветната си карта и заяви:
— Карим Абдуф. От комисариата в Сарзак. Вие ли открихте оскверняването?
Човекът мълчеше и оглеждаше арабина с безцветните си очи — мехурчета въздух в сива вода.
— Нямате право да влизате тук.
Карим разсеяно кимна.
— Добре, добре. Хайде да не спорим. Ченгетата винаги имат право.
После продължи:
— Кажете ми какво знаете. В колко часа открихте това?
Старецът въздъхна.
— Дойдох в шест. Тази сутрин имаме погребение.
— Кога за последен път минахте оттук?
— В петък.
— Значи може да са проникнали в гробницата по всяко време през уикенда?
— Аха. Обаче си мисля да е било тази нощ.
— Защо?
— Щото валя в неделя следобед, а в гробницата няма влага… Значи вратата трябва да е била затворена.
Карим попита:
— Наблизо ли живеете?
— Никой не живее наблизо.
Арабинът огледа малкото гробище, в което цареше покой и ведрост.
— Да са идвали насам скитници?
— Не са.
— Никакви подозрителни посетители? Да е имало прояви на вандализъм? Някакви окултни церемонии?
Пазачът се изплю върху чакъла.
— Нищо такова.
— Гробница само за едно дете… Малко странно, а?
— Аха. Странно е.
— Познавате ли родителите?
— Тц. Никога не съм ги виждал.
— Бяхте ли тук през 82-а?
— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.
— Гробницата изглежда поддържана.
— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.
Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.
— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.
— А? Май да.
— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?
— Не.
Карим се изправи и свали ръкавиците си.
— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.
Старецът кимна с глава.
9
Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:
— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?
— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?
— Моля ви, отговорете на въпроса ми.
— Ами… Трябва да погледна в архивите.
— Да вървим тогава. Веднага.
Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.
— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.
— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.
Внезапно забеляза, че жената се колебае.
— Какво има?
— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…
— Какво?
— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.
Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.
— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.
— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.
Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.
— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?
— Втори. Или дори трети.
Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:
— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?
Директорката размисли.
— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.
Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.
— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…
Карим огледа ключалката. Насилена, но пак крайно внимателно. Влезе вътре. Просторно таванско помещение без прозорец, само с малка капандура с решетки. Върху метални конструкции бяха натрупани множество папки. Миришеше на суха и прашна хартия.
— Къде са папките за 81-а и 82-а? — попита Карим.