Ръцете на Ниманс се разтрепериха.
— Въпросният човек е убиец — възрази той.
— А ти да не мислиш, че си нещо друго?
Ченгето не отговори. Прехвърли слушалката в лявата си ръка. Ренс продължи:
— Как върви разследването?
— Бавно. Няма следи. Няма свидетели. Оказа се много по-сложно от предвиденото.
— Казах ти — когато медиите разберат, че си в Гернон, ще се нахвърлят отгоре ти като краста върху плешиво куче. Защо ли те изпратих там!
Ренс тресна слушалката. В продължение на няколко минути Ниманс не помръдна. Устата му беше пресъхнала. Спомни си за миналата нощ, когато нервите му бяха изневерили.
Пиер Ниманс винаги бе живял в свят на насилие, на дива жестокост и не се боеше от опасността. Напротив, винаги я бе търсил и винаги я бе контролирал. Но не и този път. Насилието бе проникнало в личността му, бе го превзело отвътре. И все още не бе победил страховете си. Някъде в ъгъла на съзнанието му кучетата все така виеха.
Телефонът му отново иззвъня. Беше Марк Костес, съдебният лекар.
— Имам новини, господин комисар. Разполагаме с улика. Солидна. Става дума за водата под клепачите. Получих резултатите от анализа.
— Е?
— Не е вода от реката. Невероятно, но факт. Работим заедно с един химик от научната полиция в Гренобъл, Патрик Астие. Голям спец. Според него следите от замърсяване във водата в очните кухини не са същите като в реката. Нямат нищо общо.
— Бъди по-точен.
— Водата в очите съдържа сярна и азотна киселина. Високо киселинна е, направо оцет. Подобна информация е безценна.
— Не разбирам. Какво означава това?
— Няма да навлизам в технически подробности, но двете киселини са производни на серния диоксид и на азотния диоксид. А според Астие само един тип производство използва подобна смес от диоксиди — топлоелектрическите централи, които работят с лигнитни въглища. Централи от много стар тип. Заключението на Астие е, че жертвата е била убита близо до подобно място. Намерете лигнитна централа в областта и ще сте открили мястото на престъплението.
Ниманс нареди:
— Изпрати ми по факса състава на водата. На факса на Барн.
Комисарят отваряше вратата на кабинета, когато се появи Ерик Жоано.
— Търсих ви навсякъде. Мисля, че имам важна информация.
Може би най-после разследването ще тръгне? Ниманс затвори вратата. Жоано нервно разлистваше бележника си.
— Открих, че близо до Сет Ло има институт за незрящи деца. Много от тях са от Гернон. Децата страдат от различни заболявания. Перде. Ретинит. Далтонизъм. Броят на очните заболявания в Гернон е много над средния.
— Продължавай. Каква е причината?
— Долината. Изолираното й местоположение. Става дума за наследствени болести, както ми обясни лекарят. Предават се от поколение на поколение. Заради браковете между кръвни роднини. Нещо като зараза, но по генетичен път.
Лейтенантът откъсна едно листче от бележника си.
— Ето адреса на института. Директорът д-р Шампела е проучил явлението. Мислех, че…
Ниманс го прекъсна.
— Ти ще отидеш.
Лицето на младия полицай светна.
— Доверявате ми се?
— Доверявам ти се. Потегляй.
Жоано понечи да тръгне, но спря и смръщи вежди.
— Господин комисар… Извинявайте, но… защо не отидете вие да поговорите с директора? Там може да излезе нещо интересно. Да не би да сте открили други следи? Или мислите, че аз ще задавам по-добри въпроси, защото съм местен? Нещо не схващам.
Ниманс се подпря с лакът на рамката на вратата.
— Прав си, по друга следа съм тръгнал. Но ти давам един малък допълнителен урок. Понякога човек си има причини, които нямат нищо общо с разследването.
— Какви причини?
— Лични. Няма да отида в този институт, защото имам фобия.
— Към какво? Към слепци?
— Не. Към кучета.
По физиономията на лейтенанта се изписа недоверие.
— Не разбирам.
— Размисли. Щом има слепи, значи има и кучета за незрящи, разбираш ли? Затова кракът ми няма да стъпи там.
И комисарят излезе от стаята под смаяния поглед на лейтенанта.
Почука на вратата на кабинета на капитан Барн и я отвори. Великанът разпределяше факсовете на купчини — отговори от хотели, от ресторанти, от сервизи, които продължаваха да излизат от машината. Приличаше на бакалин, който подрежда стоката си.