— Господин комисар? Вижте. Току-що го получих.
— Знам.
Ниманс взе факса от Костес и бързо го прочете. Беше списък от цифри и сложни имена — химическият състав на водата в очните кухини.
— Капитане — попита полицаят, — има ли в областта топлоелектрическа централа на лигнитни въглища?
— Не, това нищо не ми говори. Може би в западната част… Индустриалните зони са повече към Гренобъл…
— Къде бих могъл да попитам?
— Може би във федерацията за индустриални дейности в Изер, но… Чакайте, сещам се за нещо по-добро. Тази централа сигурно много замърсява околността, нали?
Ниманс се усмихна и размаха факса.
— С киселини.
Барн вече записваше нещо.
— Идете при този човек, Ален Дерто. Има парник за тропически плодове на изхода от Гернон. Той ни е специалистът по замърсяването. Активен еколог. Няма газ, няма изпарение в областта, за което да не знае откъде идва, от какво е съставено и какви последствия има за околната среда.
Ниманс вече тръгваше, когато полицаят го извика.
— Осведомих се за историята с отпечатъците от пръсти. Нали се сещате, ръцете на Кайоа. Било е злополука. В детството му. Помагал на баща си да поправи малката семейна яхта на езерото в Анеси. Изгорил си е и двете ръце с киселина. Свързах се с капитанството. Там си спомнят за случая. Бърза помощ, болница и прочие… Можем да проверим, но според мен всичко е ясно.
— Благодаря, капитане. (Ниманс посочи факсовете.) И кураж.
— И на вас — отвърна Барн. — Онзи екологът, Дерто, е голям досадник.
15
— Цялата ни област загива. Отровена е, осъдена е! Индустриалните зони са навсякъде — в долините, по склоновете на планината, в горите. Те заразяват водите, почвата, въздуха… Изер се задушава от газове и отрови!
Ален Дерто беше сух, с тясно и прорязано от бръчки лице. Имаше брада във формата на огърлица и очила с метални рамки, които му придаваха вид на избягал мормон. Бе се сврял в един от парниците си и подреждаше буркани, пълни с пръст и памук. Ниманс го прекъсна.
— Извинете. Имам нужда от информация… спешно.
— Какво? А да, разбира се… Вие сте от полицията…
— Знаете ли в областта да има топлоелектрическа централа, която използва лигнитни въглища?
— Лигнитни? Чиста отрова…
— Чували ли сте за подобна централа?
Дерто завъртя глава отрицателно.
— Не. В областта няма лигнит, слава Богу. От седемдесетте години насам този вид промишленост запада във Франция и в съседните страни. Прекалено замърсява. Киселинните изпарения се издигат право в небето и превръщат облаците в химически бомби…
Ниманс извади от джоба си факса на Марк Костес.
— Бихте ли погледнали тези химически съставки? Това е анализ на водна проба, взета недалеч оттук.
Дерто внимателно изчете листчето, докато полицаят разсеяно се оглеждаше — обширен парник със замъглени стъкла, извити и оплетени увивни растения, които сякаш се бореха за жизнено пространство. Дерто недоумяващо каза:
— И тази проба е от нашата област?
— Със сигурност.
— Мога ли да знам откъде точно?
— Намерихме я в един труп. На убит човек.
— О, естествено… Трябваше да се сетя… нали сте от полицията.
Той размисли, после каза с изпълнен със съмнение глас:
— Труп? Тук, в Гернон?
Комисарят пренебрегна въпроса.
— Можете ли да потвърдите, че този състав говори за замърсяване вследствие изгарянето на лигнит?
— Във всеки случай за силно киселинно замърсяване. Ходил съм на семинари по тези въпроси. Съдържанието на сярна и азотна киселина е… изключително високо. Но повтарям — в областта няма централа от този тип. Нито тук, във Франция, нито в Западна Европа.
— Може ли подобно замърсяване да се дължи на друга промишлена дейност?
— Не мисля.
— Тогава къде би могло да има промишлена дейност, която да предизвиква подобно замърсяване?
— На повече от осемстотин километра оттук, в източноеврепейските страни.
Ниманс стисна зъби — не можеше да се примири, че първата му следа не води доникъде.
— Може би има друго обяснение — каза Дерто.
— Какво?
— Може водата наистина да е от другаде. Да е дошла тук от Чешката република например, от Словакия, Румъния, България… Там са истински екологични варвари.
— Искате да кажете в контейнер? Камион, минаващ оттук и…
Дерто се разсмя безрадостно.
— Имам предвид много по-просто транспортно средство. Облаците.
— Обяснете ми, ако обичате.
Ален Дерто разтвори ръце и бавно ги вдигна нагоре.
— Представете си топлоелектрическа централа някъде в Източна Европа. Представете си високи комини, които през целия божи ден изхвърлят серни и азотни диоксиди… Понякога тези комини са високи до триста метра. Пушекът се издига, издига и се смесва с облаците… Ако няма вятър, отровите остават там. Но ако задуха например в западна посока, диоксидите пътуват, носени от облаците, които достигат нашите планини и се превръщат в поройни дъждове. Това са така наречените киселинни дъждове, които унищожават горите ни. Като че ли ние не си произвеждаме достатъчно отрови, та дърветата ни умират и от чуждите! Впрочем и ние изпращаме в чужбина доста токсични продукти чрез нашите облаци…