— Абсолютно — отвърна Ниманс.
— Тогава може да е невероятно, но излиза, че трупът ви е дошъл от миналото. След като носи следи от дъжд, валял преди трийсет и пет години…
Полицаят затвори телефона с разсеяно „довиждане“.
Уморено тръгна към колата си. За миг бе помислил, че е попаднал на истинска следа. Но тя бе изтекла между пръстите му като тази нелепа киселинна вода.
Ниема вдигна очи към хоризонта.
Слънчевите лъчи рикошираха във върховете на планината, отразявайки се във вечните снегове. Как е могъл той, професионалният полицай, човек с рационално мислене да повярва, че няколко облака ще му покажат мястото на убийството?
Как е могъл…
Изведнъж Ниманс вдигна ръце към искрящия пейзаж, имитирайки жеста на Фани Ферера, младата алпинистка. Сега вече знаеше къде е бил убит Реми Кайоа. Знаеше къде има трийсет и пет годишна вода.
Не на земята.
Не на небето.
В ледовете.
Реми Кайоа е бил убит в ледниците на три хиляди метра надморска височина. Там, където дъждовете замръзват и остават затворени в прозрачната вечност на леда.
Там е мястото на убийството. И това вече беше нещо конкретно.
IV
17
Тринайсет часът. Карим Абдуф влезе в кабинета на Анри Крозие и постави рапорта си на бюрото му. Съсредоточен в писмото, което пишеше, последният попита, без да вдига поглед:
— Е?
— Скинарите нямат нищо общо, но са видели два силуета да излизат от гробницата. През същата нощ.
— Описаха ли ти ги?
— Не. Било е много тъмно.
Крозие благоволи да го погледне.
— Може би лъжат.
— Не лъжат. И наистина не са осквернили гробницата.
Карим замълча, после продължи:
— Имали сте свидетел, господин комисар. И не сте ми казали. Предупреждават ви, че скинарите са бродели покрай гробището през онази нощ и сте решили, че те са виновните. Но нещата са по-сложни. Ако ме бяхте оставили да разпитам свидетеля ви…
Крозие успокояващо вдигна ръка.
— Спокойно. Тукашните хора се доверяват само на местните. Нямаше да научиш и една десета от това, което ми разказаха. Само това ли разбра от бръснатите?
Карим отвърна:
— Видели са и бяла кола да потегля оттам към два часа сутринта.
— Каква кола?
— Лада. Или друга източна марка. Някой трябва да се заеме с това. Подобни коли едва ли са много в областта и…
— Защо не се заемеш ти?
— Господин комисар, знаете какво искам. Разпитах скинарите. Сега искам да направя щателен оглед на гробницата.
— Пазачът каза, че си влизал вътре.
Карим се направи, че не е чул, и попита:
— Докъде стигна разследването на гробищата?
— Доникъде. Няма отпечатъци от пръсти. Никаква следа. Ако са били вандали, явно са взели страхотни предпазни мерки.
— Не са вандали. Професионалисти са. Във всеки случай са знаели какво търсят. В тази гробница има тайна, която са искали да разкрият. Съобщихте ли на семейството? Какво казват родителите? Съгласни ли са да…
Карим млъкна. Крозие изглеждаше притеснен.
— Не открихме семейството. Няма хора с такава фамилия в града. Нито в областта.
— Погребението е извършено през 1982 г. Все трябва да има някакви документи.
— Засега не откриваме нищо.
— Смъртния акт?
— Няма смъртен акт. Поне в Сарзак.
Лицето на Карим просветна.
— Има някакъв проблем с тази гробница и с това дете. Сигурен съм. И той е свързан с обира в училището.
— Карим, имаш прекалено въображение. Има хиляди начини да се обясни тази мистерия. Може би малкият Юд е загинал в автомобилна катастрофа. Може да е починал в болница в съседен град и да е погребан тук, защото е било най-лесно. Може би майка му все още живее тук, но не носи същото име. Може би…
— Говорих с пазача на гробището. Гробницата е отлично поддържана, но никога не е видял човек да влиза в нея.
Крозие не отговори. Отвори един железен шкаф и извади отвътре бутилка алкохол с кехлибарени отсенки. Сипа си в малка чашка.
— Ако не открият семейството, ще можете ли да издействате разрешение за влизане в гробницата?
— Не.
— Тогава нека аз да потърся родителите.
— А бялата кола? А следите около гробището?
— Ще дойдат подкрепления. Те ще се справят с това.
Дайте ми няколко часа, господин комисар. За тази част от разследването. Искам да я водя сам. Крозие посочи чашката си.
— Искаш ли?
Карим поклати отрицателно глава. Крозие изпи чашката на екс и млясна с език.
— Имаш време до осемнайсет часа. Включително за да си напишеш рапорта.
18
Карим отново се обади на директорката на училището „Жан Жорес“, за да разбере дали е узнала нещо за Юд Итеро. Жената бе поискала информация от областната академия, но не бе получила нищо — името на детето не фигурираше в архивите на окръга. „Възможно е да грешите — каза тя. — Детето, което търсите, може да не е живяло в нашия окръг.“