— И какво да търся?
— На датата 23 май 1972 г. ще намериш името на Юдит Еро. Виж дали няма сестра или брат близнак.
— Това детето с отпечатъците ли е?
Карим кимна. Алтие попита:
— Смяташ, че има друго дете със същите отпечатъци?
Ченгето смутено се усмихна.
— Знам, че звучи нелепо. Но провери все пак.
— А другата задача?
— Бащата на момиченцето е загинал в пътна злополука.
— И той ли?
— И той. Само че е бил с колело и са го блъснали. През август 80-а. Името му е Силвен Еро. Провери тук, в жандармерията. Сигурен съм, че ще откриеш досието му.
— И какво да търся?
— Точните обстоятелства на злополуката. Човекът е бил блъснат от пиян шофьор, който се е изпарил. Вгледай се във всяка подробност. Може би ще изскочи нещо.
— От рода на нарочна случайност?
— Нещо такова.
— А ти къде отиваш?
Карим отговори:
— Аз се връщам в изходното положение.
IX
47
В три часа сутринта Ниманс пристигна пред Института на слепите. Вътре беше тъмно. Комисарят позвъни. Един сънен пазач отвори вратата и изслуша обясненията му. После го въведе в голямо фоайе и отиде да събуди директора.
Полицаят зачака. Помещението бе осветено само от една лампа. Четири бели стени, гол под, също бял. В дъното — двойна стълба със светъл дървен парапет.
Направи две-три крачки. Забеляза нещо любопитно — няколко триножника, върху които бяха поставени загадъчни рисунки — приличаха на математически уравнения на фона на призрачни лица. Учудващо беше да види рисунки в заведение за слепи деца.
Полицаят изпитваше дълбоко облекчение. Откакто бе тук, не бе чул нито лай, нито ръмжене. Възможно ли е да няма кучета в център за слепи?
Внезапно чу стъпки, които отекваха по мрамора. Разбра защо помещението бе толкова голо. Хората, които обитаваха това място, използваха звука като ориентир. Обърна се и видя едър мъж с бяла брада. Имаше вид на патриарх със зачервени бузи и замъглени от съня очи. Носеше пуловер в пясъчен цвят. Полицаят изпита положително чувство към човека — интуитивно усещаше, че може да му има доверие.
— Аз съм доктор Шампела, директор на Института — заяви човекът. — Какво ви води насам в подобен час?
Ниманс показа картата си.
— Главен комисар Пиер Ниманс. Водят ме убийствата в Гернон.
— Пак ли?
— Да, пак. Искам само да ви задам няколко въпроса за първото посещение, на лейтенант Ерик Жоано. Мисля, че вие сте му дали изключително важна информация.
— Боже мой… Аз само отговорих на въпросите му.
— Вашите отговори са го завели у Едмон Шернсе.
— Да, разбира се. И какво от това?
— И двамата са мъртви.
— Мъртви ли? Как така? Не е възможно…
— Съжалявам, но нямам време да ви обяснявам. Просто ми повторете разговора ви. Може би, без да подозирате, знаете нещо важно за случая.
— Май трябва да се разсъня. Искате ли кафе?
Ниманс кимна. Тръгна след патриарха по коридор с високи прозорци. По стените бяха окачени други рисунки. Този път пейзажи. Планини с хаотични контури. Начертани с пастелни бои реки. Гигантски животни.
— Мислех, че във вашия институт има само слепи деца.
— Не само. Лекуваме всякакви очни заболявания.
— Например?
— Ретинит. Цветна слепота.
Човекът посочи с могъщия си пръст една от рисунките.
— Тези рисунки са доста особени. Нашите деца не виждат реалността като вас и мен, нито дори собствените си рисунки. Истината — тяхната истина — не е нито в истинския пейзаж, нито в рисунките. Тя е в съзнанието им. Само те знаят какво са искали да изразят. Смущаващо, нали?
Ниманс не можеше да откъсне поглед от рисунките. Човекът приятелски го потупа по рамото.
— Елате. Кафето ще ви дойде добре. Не изглеждате във форма.
Влязоха в обширна кухня. Всички мебели и съдове бяха от неръждаема стомана.
Директорът наля кафе в две чаши от блестяща кафеварка, покрита със стъклен глобус, който поддържаше кафето топло.
Шампела каза:
— Направо не мога да повярвам, че двамата са мъртви. Как е станало?
Пиер Ниманс не отговори.
— Какво ви каза Жоано?
— Питаше ме какви болести лекуваме тук. Обясних му, че най-често става дума за наследствени заболявания и че повечето от пациентите ми са от Гернон.
— Зададе ли ви и по-конкретни въпроси?
— Да. Попита ме как могат да се прихванат тези болести. Обясних му накратко действието на рецесивните гени.
— Слушам ви.
Директорът въздъхна, после започна:
— Просто е. Някои гени са носители на болести. Това са болни гени, нещо като правописни грешки в системата, каквито има у всички нас, но които за щастие не са достатъчни, за да ни разболеят. Обаче когато и у двамата родители има такива гени, нещата се усложняват. Гените се сливат и предават болестта. Затова казват, че кръвните бракове развалят кръвта. Това просто означава, че родители, които са близки роднини със сходна кръв, имат по-големи шансове да предадат на децата си болест, която и у двамата е в латентно състояние.