— В университета всички погледи са насочени към библиотекаря. Той е идеалната мишена. Представи си група студенти, обзети от някаква налудничава мания, свързана с ритуали, жертвоприношения… Ако трябва да си изберат жертва, съвсем естествено биха се сетили за Кайоа.
— Тогава забравете свръхнадарените, за които ви споменах. Те са прекалено заети да се състезават с останалите на изпитите, за да се занимават с каквото и да било друго.
Ниманс тръгна между кафяво-златистите стени от книги. Жоано го последва.
— Библиотекарят — подхвана Ниманс — е и човекът, който ви заема книги… Който знае какво чете всеки, какво учи всеки… Може да е разбрал нещо, което не би трябвало да знае.
— Никой не убива по този начин само за… А и каква тайна биха могли да крият студентите зад четивата си?
Ниманс рязко се обърна.
— Не знам. Нямам вяра на интелектуалците.
— Имате ли някакво предположение? Подозрение?
— Никакво. Всичко ми се струва възможно. Сбиване. Отмъщение. Нещо, свързано с интелектуалците. Или с хомосексуалистите. Или просто някой скитник, някой побъркан, случайно налетял на Кайоа в планината.
Комисарят почука с пръст по редицата книги.
— Както виждаш, не съм тесногръд. Но ще започнем оттук. Ще проучим всички книги, които биха могли да имат връзка с убийството.
— Каква връзка?
Ниманс отново мина през коридора между книгите и се озова в читалнята. Тръгна към бюрото на библиотекаря, разположено в другия край на залата върху нещо като естрада, над масите за четене. Отгоре му гордо стоеше компютър, а в чекмеджетата бяха подредени тетрадки с телчета. Ниманс почука по тъмния екран.
— Тук вътре трябва да има списък на всички вземани книги. Искам да извикаш хора от съдебната полиция, които да се заемат с това. Възможно най-образованите. Поискай помощ и от пансионерите. Нека отделят книгите, в които се говори за злото, за насилието, за изтезания и жертвоприношения. Да прегледат например трудовете по етнология. Нека отбележат и имената на студентите, които най-често са взимали подобни книги. И да ми намерят дипломната работа на Кайоа.
— А… аз?
— Ти разпитай пансионерите. Един по един. Те живеят тук, би трябвало да познават университета като петте си пръста. Навиците, настроенията, по-нестандартните студенти… Искам да знам какво мнение са имали за Кайоа. Освен това се осведоми и за разходките му в планината. Виж дали не е имал спътници. Открий кой е знаел за екскурзиите му. Кой е можел да го настигне…
Жоано погледна скептично комисаря. Ниманс се приближи до него и тихо продължи:
— Ще ти кажа с какво разполагаме. С потресаващо убийство и с труп — бледен, гладък, свит на кравай, със следи от безгранично страдание. Всичко това вони на лудост от сто километра. Засега то е наша тайна. Имаме няколко часа, надявам се и малко повече, за да разплетем случая. След това ще се намесят медиите, ще започне натиск, ще се разгорят страсти. Съсредоточи се. Потопи се в кошмара. Дай най-доброто от себе си. Само така ще разкрием лицето на злото.
Лейтенантът изглеждаше ужасен.
— Наистина ли мислите, че за няколко часа…
— Искаш ли да работиш с мен, да или не? — прекъсна го Ниманс. — Ако искаш, ще ти обясня как виждам нещата. Когато има извършено убийство, всеки елемент трябва да се разглежда като огледало. Тялото на жертвата, хората, които са я познавали, мястото на престъплението… Всичко това отразява някаква истина, някакъв присъщ на престъплението аспект, разбираш ли?
Ниманс почука по екрана на компютъра.
— Този екран, например. Когато светне, ще се превърне в огледало на всекидневието на Реми Кайоа. Огледало на работата му, на мислите му. Вътре има подробности, отблясъци, които могат да ни заинтересуват. Трябва да навлезем в тях. Да преминем от другата страна на екрана.
Изправи се и разтвори ръце.
— Намираме се в двореца на огледалата, Жоано, в лабиринта на отблясъците! Вгледай се добре. Разгледай всичко. Защото някъде в тези огледала, в някой незабележим ъгъл се крие убиецът.
Жоано стоеше със зяпнала уста.
— За оперативен работник сте доста интелектуален…
Комисарят го потупа по гърдите с опакото на ръката си.
— Това не е философия, Жоано. Това е практика.
— А вие? Кого… вие кого ще разпитвате?
— Аз ли? Аз ще разпитам нашата свидетелка Фани Ферера. И Софи Кайоа, съпругата на жертвата.
Ниманс смигна.
— Само мацки, Жоано. Това е то, практиката.
5
Пътят се виеше под унилото небе през градчето, като минаваше покрай всяка от сивкавите сгради със сини и ръждясали прозорци. Ниманс шофираше внимателно — беше се снабдил с карта на университетското градче — и пое по отклонението към една изолирана спортна зала. Сградата беше нова, бетонна и приличаше повече на бункер, отколкото на спортно съоръжение. Ниманс излезе от колата и пое дълбоко въздух. Ръмеше.