Звуците на равномерното шляпане се приближаваха. Местността полегато се спускаше надолу. След още няколко крачки докторът се спря пред някакви неясни очертания, които от мъглата бяха придобили неестествено големи размери. След миг насреща му изплуваха носовете на изтеглени на брега лодки. Той се намираше на брега на широка река, която бавно и уморено плискаше лениви вълни в бордовете на рибарските шлепове и в дъските на кея.
— Кой ти е позволил да се шляеш тук? — спря го друг часовой, който стоеше на брега.
— Каква е тази река? — неволно попита докторът, въпреки че с всички сили се въздържаше от въпроси след скорошния си опит.
Вместо отговор часовоят захапа една свирка, но не успя да се възползува от нея. Първият часовой, когото искаше да извика със свирката и който, оказа се, бе следвал незабелязано доктора по петите, вече беше тук. Двамата заобсъждаха случая.
— Всичко е ясно. Той сам се издаде. „Коя е тая гара, коя е тая река?“ Намерил с какво да ни излиза. Как мислиш, направо да го пушнем или първо да върви във вагона?
— Според мен първо във вагона. Началството да каже. Лична карта — изрева вторият часовой и сграбчи протегнатите от доктора документи.
— Пази го, земляк — каза той на някого и заедно с първия се запътиха покрай релсите към гарата.
Тогава някакъв човек, сигурно рибар, се покашля и се раздвижи с цел изясняване на положението.
— Да се благодариш, че ще те водят при главния. Може и да отървеш кожата, човече. Обаче няма що да им се сърдиш. Такава им е работата. Народни времена. Може и за хубаво да е. Но засега — ох, не питай. Май са се припознали. Търсят някакъв тук, сега си мислят, че си ти. Какво ли си викат: пипнахме злосторника на работническата власт, хванахме го. Грешка. Нещо ако се закучи, ти да дириш главния. На тези не им се оставяй. Те са едни съзнателни, да не дава господ. Ще ти видят сметката, окото им няма да мигне. Ако ти кажат да вървиш, няма да тръгваш с тях. Ще речеш: трябва ми главният.
Юрий Андреевич научи от рибаря, че реката пред него е прочутата плавателна Ринва, че близката железопътна гара е Развилие, речното фабрично предградие на град Юрятин. Той научи, че за Юрятин, който е две-три версти по-нагоре, през цялото време са се водели боеве и вече май са го превзели от белите. Рибарят му разказа, че и в Развилие имало вълнения и май също са потушени, и сега наоколо е такава тишина, защото ивицата в близост до гаровите постройки е очистена от цивилното население и е заобиколена с жесток кордон. Освен това научи, че сред влаковете тук, в чиито вагони се помещават различни военни учреждения, се намира и специалният влак на местния военен комисар Стрелников, комуто именно били отнесени документите на доктора.
Оттам след време се яви да вземе доктора някакъв нов часовой, който се отличаваше от предшествениците си по това, че влачеше приклада на пушката по земята или я местеше пред себе си така, сякаш мъкнеше под ръка пиян приятел, който без неговата подкрепа ще се срути на земята. Той поведе доктора към влака на военкома.
28
Те бяха два вагон-салона, свързани помежду си от площадка с кожен гюрук; часовоят изрече паролата и се качи с доктора в единия от тях. Там се чуваше смях и движение, които моментално стихнаха при появата им.
Часовоят го поведе по тесен коридор към широкия салон в средата. Там царяха тишина и ред. В чистото и удобно помещение работеха спретнати, добре облечени хора. Съвсем иначе си бе представял докторът щабквартирата на безпартийния военспец, който за кратко време си бе спечелил слава и се бе превърнал в страшилище за цялата област.
Но центърът на дейността му, изглежда, не беше тук, а някъде напред, в щаба на фронта, по към мястото на военните действия, тук се намираше само личната част, малката му домашна канцелария и походното му легло.
Затова вътре беше тихо като в коридорите на топлите морски къпални, облицовани с корк и килимчета, по които безшумно се движат служители с меки обувки.
Средата на вагона представляваше бивша трапезария, застлана с килим и превърната в експедиция. Там имаше няколко писалища. „Сега“ — каза млад военен, който седеше най-близко до входа. След това всички по бюрата решиха, че са в правото си да забравят за доктора, и престанаха да му обръщат внимание. А първият военен с разсеяно кимване освободи часовоя и онзи се оттегли, трополейки с приклада на пушката по металния парапет в коридора.
Докторът от вратата съзря документите си. Те се намираха на последното бюро пред по-възрастен военен с вид на полковник. Той беше някакъв военен статистик. Тананикаше си нещо под нос и междувременно прелистваше справочниците, гледаше военните карти, нещо сверяваше, проверяваше, изрязваше и налепваше. По едно време огледа всички прозорци един по един и каза: „Днес ще е горещо“ — сякаш беше стигнал до този извод след последователния оглед на прозорците, а не че това еднакво личеше от всеки един от тях.