По пода между бюрата пъплеше някакъв военен техник, който възстановяваше скъсан кабел. Когато изпълзя до бюрото на младия военен, онзи стана, за да не му пречи. До неговото бюро се мъчеше с блокиралата машина машинописка с мъжка сивозелена куртка. Валякът беше изхвърчал много встрани и беше изскочил от шасито. Младият военен се изправи зад стола на машинописката и заедно с нея взе да изследва изотгоре причината за повредата. Военният техник клекна до нея и заразглежда лостчетата и валяка отдолу. Командирът с полковнически вид стана от мястото си и отиде при тях. Всички се вторачиха в пишещата машина.
Това успокои доктора. Невероятно би било хора, които по-добре от него са осведомени за предстоящата му съдба, така безгрижно да се занимават с глупости в присъствието на един обречен.
„Впрочем кой знае? — помисли си той. — Откъде ли идва тяхната безметежност. Редом гърмят оръдия, гинат хора, а те се занимават с прогнози дали денят ще е горещ, но не в смисъл на гореща битка, а на горещо време. Или толкова са обръгнали, че сетивата им са притъпени?“
И от нямане какво да прави се загледа от мястото, където стоеше, през цялото помещение към отсрещните прозорци.
29
От тази страна на влака имаше още няколко коловоза и се виждаше отпред гара Развилие на възвишението в едноименното предградие.
От коловозите водеше към гарата небоядисана дървена стълба с три площадки.
Релсите от тази страна представляваха голямо гробище за влакове. Стари локомотиви без тендери с конусовидни комини и комини като кончови стояха обърнати един към друг сред купчините разнебитени вагони.
Влаковото гробище долу и гробището в предградието, изкорубените железарии по релсите и ръждивите покриви и табели горе се сливаха в една цялостна гледка на занемареност и извехтялост под бялото небе, попарено от ранния утринен зной.
В Москва Юрий Андреевич беше забравил колко много табели има в градчетата и каква голяма част от фасадите закриват. Тукашните табели му го напомниха. Половината от тях можеха да се прочетат от влака. Фирмите тъй ниско прихлупваха кривите прозорци на килнатите едноетажни къщурки, че те чезнеха отдолу като главите на селски хлапета, намъкнали до ушите бащините си шапки.
По това, време мъглата се беше вдигнала вече. Имаше остатъци само в лявата част на небосклона, далеч на изток. Но ето, че и те шавнаха, задвижиха се и се разнесоха като разтваряща се завеса.
Там, на около три версти от Развилие, на възвишение, по-високо от предградието, се показа голям град, окръжен или губернски. От слънцето той изглеждаше възжълт, а разстоянието опростяваше силуетите му. Градът изглеждаше като накацал на етажи по възвишението подобно на Атон или отшелнически скит от евтините шарени картинки, къща върху къща и улица над улица, с голям храм най-горе в центъра.
„Юрятин! — развълнуван се досети докторът. — За него разказваше покойната Ана Ивановна и тъй често го споменаваше сестра Антинова! Колко съм слушал за този град от тях и ето в каква обстановка го виждам за първи път!“
В този миг вниманието на военните, сведени над машината, бе привлечено от нещо, видяно през прозореца. Те обърнаха глави натам, докторът също проследи погледите им.
По стълбата, която водеше към гарата, караха няколко души пленени или арестувани, сред тях и един гимназист, ранен в главата. Някъде вече го бяха превързали, но изпод бинтовете се стичаше кръв, която той с ръка размазваше по загорялото си потно лице.
Гимназистът между двамата червеноармейци, които завършваха шествието, привличаше вниманието не само с решителността, изписана на красивото му лице, и заради жалостта, която будеше тъй младият бунтовник. Той и двамата, които го съпровождаха, приковаваха всеобщия интерес с несъобразните си действия. Те през цялото време правеха всичко друго, но не и това, което трябваше да се прави.
Фуражката непрекъснато се свличаше от превързаната му глава. Вместо да я свали и да я носи в ръка, той току я нагласяваше и нахлупваше по-дълбоко, въпреки раната, а двамата червеноармейци с готовност му помагаха.
В тази нелепост, противна на здравия разум, имаше нещо символично. И докторът, покорен от нейната многозначителност, изпитваше желание да изтича навън и да спре гимназиста с думите, които бяха готови да се откъснат от устата му. Той искаше да викне и на момчето, и на хората във вагона, че спасението не е във верността към формалностите а в освобождаването от тях.