— Това е Анфим Ефимович, Юрочка — всичко знае, всичко му е ясно. Чувал е за теб, за баща ти, знае дядо ми, познава всички, всички. Запознайте се. — И Антонина Александровна подметна мимоходом, съвсем безизразно: — Сигурно познавате и тукашната учителка Антипова?
На което Самдевятов също толкова неизразително отвърна:
— Защо ви е Антипова?
Юрий Андреевич чу разговора, но не взе участие. Антонина Александровна продължи:
— Анфим Ефимович е болшевик. Внимавай, Юрочка. Отваряй си очите на четири с него.
— Наистина ли? Не мога да си представя. У вас има нещо по-скоро артистично.
— Баща ми държеше странноприемница. Имахме седем тройки коне в движение. Аз самият съм завършил висше образование. И наистина съм социалдемократ.
— Знаеш ли какво казва Анфим Ефимович? Между другото, дано не ви обидя, но с това ваше име човек може да си изкълчи езика, та виж сега, Юрочка, какво ще ти кажа. Имали сме късмет. Град Юрятин не ни иска. В града има пожари и мостът е вдигнат във въздуха, не може да се пътува. Сега ще ни прехвърлят на някаква друга линия през разклона и ще сме точно там, дето е гара Торфена. Представяш ли си! Няма да се прекачваме, няма да се мъкнем с багажа през целия град от едната гара до другата. Затова пък добре ще се лашкаме напред-назад, докато наистина тръгнем. Чака ни голямо маневриране. Така ми обясни Анфим Ефимович.
4
Предсказанията й се сбъднаха. Влакът им започна безкрайно движение напред-назад, като откачваше вагони и закачаше нови, маневрираше по задръстените линии, по които се движеха и други композиции, и дълго време му затваряха пътя към откритото поле.
Градът наполовина се губеше в далечината, скрит от хълмистата местност. Само понякога над хоризонта се показваха покривите на къщите, върховете на фабричните комини, кръстовете по камбанариите. Гореше едно от предградията. Вятърът отвяваше дима на пожара. Той се разнасяше по цялото небе като развяна конска грива.
Докторът и Самдевятов седяха на пода на вагона, провесили крака навън. Самдевятов непрекъснато му обясняваше нещо и сочеше с ръка в далечината. От време на време го заглушаваше тракането на вагона и нищо не се чуваше. Юрий Андреевич питаше. Анфим Ефимович доближаваше лицето си до неговото и повтаряше казаното с дрезгав вик право в ухото му.
— Подпалили са кино „Гигант“. Там се бяха барикадирали юнкерите. Но те още преди това се предадоха. Общо взето, боят продължава. Виждате ли черните точки на камбанарията? Нашите са. Свалят чехите.
— Нищо не виждам. Как можете да ги различите?
— А там, дето гори, е Хохрики, занаятчийската махала. Пък Колодеево, дето е пазарът, е по-встрани. Знаете ли защо това ме занимава — защото там е нашата странноприемница. Пожарът не е силен. Центърът засега е непокътнат.
— Повторете. Не ви чувам.
— Казвам: центърът. Центърът на града. Храмът, библиотеката. Нашето име, Самдевятови, е порусено от Сан Донато. Разправят, че сме от Демидовите.
— Пак нищо не разбрах.
— Казвам, че Самдевятови е изопачено от Сан Донато. Били сме от рода Демидови. Князете Демидови Сан Донато. Пък може и да е лъжа и измама. Семейна легенда. А тази местност се нарича Спиркино нанадолнище. Тук са вилите, излетният район. Странно име, нали?
Пред тях се простираше поле, пресечено във всички посоки от железопътни релси. С грамадните си разкрачи го цепеха телеграфните стълбове, които чезнеха към небосклона. Широкият павиран път се виеше като лента, съперничейки си по красота с железопътната линия. Той ту се криеше зад хоризонта, ту за миг се показваше с вълнистата дъга на някой завой. И отново бягаше напред.
— Прочутият голям път. Минава през цял Сибир. Възпят е от каторгата. Сега е плацдарм на партизанщината. Общо взето, добре е при нас. Като поживеете, ще свикнете. Ще ви харесат градските куриози, помпите за вода. На кръстовищата. Зимни женски клубове на открито.
— Ние няма да живеем в града, а във Варикино.
— Знам. Жена ви ми каза. Но по работа ще идвате в града. От пръв поглед се сетих коя е. Очите. Носът. Челото. Същи Крюгер. Цяла е на дядо си. Ние още го помним.
Встрани по полето се червенееха високите кръглостенни нефтоеми. Стърчаха високите стълбове с промишлени реклами. Една от тях, която на два пъти се мярна пред очите на доктора, гласеше: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки.“
— Солидна фирма беше. Произвеждаха прекрасни селскостопански машини.
— Не ви чувам. Какво казвате?
— Фирма, казвам. Фирма, разбирате ли? За селскостопански машини. Акционерно дружество. Баща ми беше акционер.