— На думи — да. Обаче в действителност тайгата не воюва с Варикино. Но да продължа. Останалите Тунцеви, балдъзите на Аверкий Степанович, до ден-днешен са в Юрятин. Стари моми. Смениха се времената, смениха се и момите.
Най-голямата от тях, от останалите, Авдотя Севериновна, е библиотекарка в градската читалня. Мила чернокоса госпожица, срамежлива донемайкъде. Току пламне като божур. В читалнята гробна тишина, съсредоточеност. И като я прихване изведнъж хроничната хрема, по двайсет пъти киха, от срам ще потъне вдън земя! Ама какво да прави? От нерви.
Средната е Глафира Севериновна, най-оправната от сестрите. Сербез мома и чевръста. Никакъв труд не я плаши. Всички казват, че партизанският водач Горски на тази си леля се е метнал. Ту е в шивашката задруга или плете чорапи, ту вече станала бръснарка! Помните ли, на юрятинската линия стрелочничката ни се закани с юмрук? Брей, си викам, Глафира станала железничарка. Но май не беше тя. Доста по-стара ми се видя.
Най-малката, Симушка, е кръст и изпитание за семейството. Умно момиче, начетено, учило е философия, обича стиховете. И ето, че в годините на революцията под влияние на общата приповдигнатост, на уличните шествия, на речите по площади и трибуни нещо й стана, изпадна в религиозна лудост. Сестрите излязат на работа, теглят ключа на вратата, а тя хоп през прозореца и запердаши по улиците, събира Хората, проповядва им за второто пришествие, за свършека на света. Множко се разприказвах, ето я и моята спирка. Вие сте на другата. Стягайте се.
Когато Анфим Ефимович слезе от влака. Антонина Александровна каза:
— Не знам какво е твоето впечатление, но според мен този човек ни е пратен от съдбата. Струва ми се, че той ще изиграе някаква благоприятна роля за нашето съществуване.
— Напълно е възможно, Тонечка. Но не ме радва, че те разпознават по приликата с дядо ти, а тук добре го помнят. И Стрелников, щом казах за Варикино, веднага ме прекъсна язвително: „Варикино, заводите на Крюгер ли? Да не сте нещо рода? Наследници?“
Боя се, че тук повече ще бием на очи, отколкото в Москва, отдето бягаме да се потулим.
Сега вече няма как, разбира се. Късно е да се тюхкаме. Но по-добре да си мълчим, да се крием, да стоим по-настрана. Изобщо имам лоши предчувствия. Хайде да будим нашите, да приберем багажа, да го стегнем и да се-приготвим за слизане.
7
Антонина Александровна стоеше на перона на Торфена и за стотен път броеше хората си и багажа, за да е сигурна, че нямат нищо забравено във влака. Вече чувствуваше утъпкания пясък на платформата под краката си, но същевременно не я напускаше страхът, че може да пропуснат спирката, и тракането на забързания влак продължаваше да кънти в ушите й, макар с очите си да виждаше, че той стои пред нея неподвижен. Всичко това й пречеше да гледа, да чува и да осъзнава каквото и да било.
Спътниците им, които продължаваха нататък, се сбогуваха с нея от височината на товарния вагон. Тя не ги забелязваше. Тя не забеляза как тръгна влакът и откри отсъствието му чак след като вниманието й бе привлечено от открилия се втори коловоз и зад него зеленото поле и синьото небе.
Сградата на гарата беше тухлена, с две пейки от двете страни на входа. Московските пътници от Сивцев Вражек бяха единствените, които слязоха на Торфена. Оставиха багажа на земята и седнаха на едната от пейките.
Бяха слисани от тишината на гарата, от безлюдието и чистотата. Струваше им се непривично, че няма никакви тълпи, че никой не псува. Тук животът по провинциалному беше изостанал от историята и се движеше със закъснение. Тепърва му предстоеше да достигне столичната лудост.
Гарата беше скътана в една брезова горичка. Когато навлизаха в нея, във влака стана тъмно. По ръцете и лицата, по чистия влажножълт пясък на платформата, по земята и по покривите пробягваха подвижните сенки на леко поклащащите се върхове на брезите. Птичите песни бяха в тон с тукашната ведрина. Неподправено чисти като самата невинност, екливите звуци огласяха цялата! горичка и я пронизваха от край до край. Прорязваха я железопътната линия и междуселският път и тя еднакво ги засенчваше с разлатите си, провиснали клони като с широки и дълги до земята ръкави.
Изведнъж очите и ушите й се отвориха. Всичко едновременно достигна до съзнанието й. Звънката птича песен, чистотата на горската усамотеност, безметежно ширещият се наоколо покой. В ума й вече се въртеше изречението: „Не вярвах, че ще стигнем живи и здрави. Той можеше, този твой Стрелников, да се направи на великодушен и да те пусне, а тук да прати депеша с разпореждане всички ни да задържат, щом слезем. Не им вярвам, мили мой, на благородството. Всичко е толкова показно.“ Но вместо тези подготвени думи каза друго: