— Каква прелест! — Това се изтръгна от устата й при вида на цялото очарование наоколо. Повече нищо не можа да изговори. Задавиха я сълзи и тя заплака.
Като чу хлипанията й, от сградата излезе един старчок, началник-гарата. Той заситни към пейката, учтиво вдигна ръка до козирката на униформената фуражка с червено дъно и попита:
— Да дам ли успокоителни капки на госпожицата? От нашата аптечка.
— Няма нужда. Благодаря ви. Ще й мине.
— Дълъг път, грижи и тревоги. Знам аз, често се случва. Плюс този африкански зной, рядкост за нашия климат. И плюс събитията в Юрятин.
— Като минавахме, видяхме пожара от влака.
— Значи вие сте от Русията, ако не се лъжа.
— От Москва.
— Московчани ли сте? Тогава не се учудвам, че госпожата не е добре с нервите. Разправят, че столицата е разрушена до основи.
— Преувеличават. Но наистина, какво ли не препатихме. Ето дъщеря ми, това е зет ми. Ето детето. А тази младата е бавачката Нюша.
— Добър ден, добър ден. Много ми е приятно. Отчасти съм предуведомен. Анфим Ефимович Самдевятов се обади от Сакма по телефона. Каза, че идва доктор Живаго със семейството си от Москва, да ви окажа всевъзможно съдействие. Значи вие сте докторът?
— Не, доктор Живаго ето го, зет ми, аз друго работя, по селското стопанство съм, професор Громеко, агроном.
— Прощавайте, сбъркал съм. Извинете. Много се радвам да се запознаем.
— Значи от вашите думи излиза, че познавате Самдевятов?
— Как да не го познавам, нашия вълшебник! Нашата надежда и закрила. Без него отдавна да сме обърнали тук петалата. Та тъй каза: окажи им всемерно съдействие. Слушам, рекох. Обещах му. Тъй че; ако ще искате кон или нещо, да ви помогна. Накъде сте?
— За Варикино. Далеко ли е оттук?
— За Варикино? Чудя се аз на кого ми прилича дъщеря ви. А вие сте за Варикино. Тогава всичко ми е ясно. Тая линия с Иван Ернестович заедно сме я строили. Сега ще се поразшетам тук и ще ви оправим. Ще викна носача да търси каруца. Донат, Донат! Засега, докато уредим работите, отнеси този багаж в чакалнята. Един кон дали ще се намери? Тичай, братко, в чайната, питай дали ще може. Сутринта май ми се мярна тука Вакх. Питай, може още да не си е заминал. Кажи му: трябва да откара четирима във Варикино, почти без багаж. Сега са пристигнали. Тичай. А на вас един бащински съвет, госпожо. Нарочно не ви питам за роднинската ви връзка с Иван Ернестович, но бъдете предпазлива. Много-много не приказвайте. В тия времена, нали разбирате…
При името на Вакх пристигналите изумени се спогледаха. Те още помнеха историите на покойната Ана Ивановна за магьосника ковач, който си изковал вътрешности от желязо, и другите местни легенди и небивалици.
8
Старец, бял като сняг, рошав, с щръкнали уши ги караше на бяла ожребена кобила. Той целият беше в бяло по различни причини: новите му цървули още не бяха потъмнели от носене, а гащите и ризата му бяха избелели и се бяха обезцветили с времето.
Зад бялата кобила замяташе тънки, още незаякнали крака врано жребче, черно като нощта и с къдрава главица, същинска хубава играчка.
Седнали от двете страни на талигата, която подскачаше по бабуните, пътниците се държаха отстрани да не паднат. Мир цареше в душите им. Мечтата им се сбъдваше, те вече се приближаваха до целта на пътешествието си. С щедра широта и пищност се бавеха и се точеха предвечерните часове на чудесния ясен ден.
Пътят минаваше ту през гора, ту през открити поляни. В гората се друсаха по коренищата на дърветата и залитаха един към друг, блъскаха се и се бърчеха. На откритите места, където самото пространство сякаш от сърдечен възторг им сваляше шапка, пътниците изправяха гърбове, тръскаха глави и се разполагаха по-нашироко.
Минаваха през планинска местност. Планините както обикновено имаха свой облик, своя физиономия. Те тъмнееха в далечината като грамадни високомерни сенки и мълчаливо се взираха в пътуващите. Блага розова светлина следваше пътниците през ливадите и им вдъхваше спокойствие и надежда.
Всичко им харесваше, всичко ги учудваше и най-вече неспирното дърдорене на стария чудак колар, в чиито приказки отзвуците на отдавна изчезнали староруски форми, татарските примеси и областните особености се смесваха с някакви бръщолевеници негово собствено изобретение.
Когато жребчето изостанеше, кобилата спираше и го изчакваше. То плавно я настигаше с вълнообразни плискащи скокове. Неумело пристъпваше с дългите си сближени предни крака, минаваше отстрани на каруцата, пропъхваше малката си главица с дълга шия под стръката и бозаеше.