На шестата година след овдовяването й, след ужасната смърт на Савелий Никитич (той изгоря през 1888 година в една нашумяла по онова време железопътна катастрофа), Пьотър Петрович поднови предложението си и Марфа Гавриловна пак му отказа. Оттогава Худолеев се пропи и взе да буйствува, за да си разчисти сметките с целия свят, виновен според него за сегашните му несгоди.
Юсупка беше син на чистача Гимазетдин от двора, дето живееше Тиверзин. Тиверзин покровителствуваше малкия в работилницата. Това още повече озлобяваше Худолеев.
— Как си хванал пилата, азиатска мутро — крещеше Худолеев, като дърпаше момчето за косата и го удряше по врата. — Така ли се зачистват отливки! Тебе питам, докога ще ми портиш работата! Аллах-маллах, мохамеданска мутро, дръпнати очи!
— Ох, няма вече, чичко, ох, няма, ох, боли!
— Хиляда пъти съм ти казвал, първо нагласи седлото, после ще притягаш, ама той своето си знае. Ще ми счупиш шпиндела, кучи сине!
— Не съм го пипал, чичко, честен кръст, не съм го пипал!
— Защо тормозиш детето? — попита Тиверзин, който се беше промушил през навалицата.
— Двама се карат, третият да си трае отряза го Худолеев.
— Питам те, защо тормозиш момчето?
— Аз пък ти казвам, върви си по пътя, социал-командир! Да го убия му е малко на този поразник, за една бройка да ми счупи шпиндела. Да целува ръка, че още е жив — само му поопънах ушите и му пооскубах перуфината.
— Защо, главата ли трябваше да му откъснеш за такова нещо? Как не те е срам, стар човек, ей косата ти побеля, ама акълът ти не е дошъл.
— Я си гледай пътя, ти казвам, да не съжаляваш. На пестил ще те направя аз, фъшкия такава! На траверсите са те правили тебе, копелдак с копелдак, баш под носа на баща ти. Знам я аз майка ти и още как, мръсница, въртиопашка, скубла!
Всички по-нататъшни събития станаха за по-малко от минута. Двамата сграбчиха първото, което им падна подръка на подставките до струговете, пълни с тежки инструменти и късове желязо, и щяха да се убият, ако не бяха се хвърлили всички вкупом да ги разтървават. Худолеев и Тиверзин стояха свели глави, почти опрели чела, бледи и с кръвясали очи. От злоба дума не можеха да продумат. Отзад здраво ги държаха за ръцете. Някой от двамата току сбираше сили и се дърпаше да се изскубне, гърчейки цялото си тяло и повличайки увисналите на гърба му другари. И двамата бяха със скъсани копчета и раздърпани дрехи, куртките и ризите им падаха от раменете. Глъчката около тях не стихваше.
— Секача му вземи, секача — ще му строши главата.
— Кротко, кротко, чичо Пьотър, ще си навехнеш ръката.
— Докога ще се занимаваме с тях. Дай да ги разделим, ще ги заключим, и готово.
Изведнъж Тиверзин със свръхчовешко усилие се отърси от накачулените по него тела, измъкна се и с един скок се намери до вратата. Понечиха да го настигнат, но видяха, че му е дошъл друг акъл, и го оставиха на мира. Той тресна вратата на излизане и закрачи напред, без да се обръща. Наоколо — есенна влага, нощ, тъмнина.
— Ти им мислиш доброто, а те гледат как да ти ръгнат ножа в ребрата — мърмореше той и не съзнаваше накъде и защо се е запътил.
Този свят на подлости и лъжи, където някаква си угоена госпожа смее така да гледа онези глупчовци работяги, а впиянчената жертва на тези порядки за разтуха се глуми над себеподобния, този свят сега му беше по-омразен от когато и да било. Крачеше бързо, сякаш със скоростта на вървежа си можеше да приближи времето, когато всичко на този свят ще е разумно и уредно, както сега в пламналата му глава. Знаеше, че всичките им стремежи от последните дни, безпорядките в жепето, речите по събранията и решението им да стачкуват, което засега още не е изпълнено, но не е и отменено — всичко това са отделни моменти от този голям и все още предстоящ път.
Но сега възбудата му стигна такава степен, че нямаше търпение час по-скоро да пробяга цялото разстояние на един дъх, без да спира. Той не мислеше накъде отива, само крачеше широко, но краката му прекрасно знаеха накъде го носят.
Дълго време нямаше и представа, че след като с Антипов напуснаха землянката, заседанието постанови стачката да започне още същата вечер. Членовете на комитета веднага се разпределиха кой къде да върви и кого откъде да махнат. Когато в локомотивноремонтното сякаш из дъното на душата му се изтръгна дрезгавият сигнал, който постепенно се прочистваше и изравняваше, от входния семафор към града се движеше вече колона от депото и от Сточна гара, която се сля с новата тълпа, зарязала работа при сигнала на Тиверзин от котелното.