— Все пак не разбирам — викаше на мъжа си Антонина Александровна и зъбите й тракаха от друсането, затова говореше на пресекулки, та при непредвидено тръсване да не си прехапе езика. — Дали е възможно това да е същият Вакх, за когото ни е разправяла мама? Нали помниш, разни измишльотини. Бил ковач, след някакъв побой останал без вътрешности, направил си нови. С една дума, ковачът Вакх — Железния търбух. Знам, че е само приказка. Но за него ли се отнасяше? Възможно ли е да е същият?
— Не, разбира се. Първо, ти самата твърдиш, че е приказка, фолклор. Второ, и този фолклор по времето на майка ти, както тя разправяше, беше вече над стогодишен. Но моля ти се по-тихо. Ще чуе старецът, ще се засегне.
— Ами, ще чуе. Той недочува. Пък и да чуе, няма да разбере — малко е изкуфял.
— Ей, Фьодор Нефъодич! — Кой знае защо, подвикваше старецът на кобилката с това мъжко име, макар че прекрасно знаеше и много по-добре от пътниците си даваше сметка, че тя е кобила. — Брех, каква жега проклета. Ако во пещи авраамстии отроци персидсти! Дий, дяволе ненапасъл се! На вас ти говорим, Мазепо!
Ненадейно запяваше куплети от частушки, някога популярни в тукашните заводи:
— Ей, кобилке, какво се кандилкаш? Глейте я, хора, тази мърша, проклетницата! Ти й викаш: беж, тя си знае: леж! Хайде, Федя-Нефедя, да те не повредя! Тази гора се вика тайга, няма си края. Тамка е силата на селския народ, уу! Тамка е горската братия. Ей, Федя-Нефедя, пак ли спря, сатана, чучело!
Изведнъж се обърна и рече право в очите на Антонина Александровна:
— Как си мислиш ти, булчице, че не те знам отде си — що си? Ама си проста, моме, ще ти кажем. Главата си режем, познах те. Познах те! Не повярвах на зъркелите си — Григов! Същински! (Зъркели наричаше очите си, а Григов беше Крюгер.) Да не си му унука? Аз да не ти познаем Григов! Че у него животецът ми мина, аз като петте си пръста го знам! Няма занаят да не съм му работил! И клепач, и на валците, и в конюшнята. Дий, по-живо! Пак ли креташ, сакателнице! Ангели китайски, аз на теб ли ти говорим или на стената бе!
Ей те, чудиш се, кой ще е този Вакх, дали не е ковачът? Ама си проста, моме, на, уж си оката, пък акълът ти тонинко. Оня твоят Вакх, той се викаше Постаногов, Постаногов Железния търбух, половин век има, откак е в гроба, в земята. А ние, сегашните, напротив, сме Мехоношини. Еднакво ни е имехо, адаши, ще рече, ама по презиме сме различни, уж съм същият, ама не.
Постепенно старецът им разказа със свои думи същото, което вече знаеха за Микулицин от Самдевятов. Той наричаше мъжа Микулич, а жената Микулична. Сегашната жегна на управителя наричаше второбрачна, а за „първинката, покойничката“ разправяше, че била сладка като мед, бял херувим. Когато стигна до партизанския главатар Ливерий и научи, че славата му не се е разнесла до Москва и че в Москва не знаят нищо за горските братя, това му се видя невероятно:
— Не са го чували? За Горския другар не са чували? Ангели китайски, тогава за какъв дявол са й на Москва ушите?
Мръкваше се. Пред пътниците все по-удължени препускаха собствените им сенки. Пътят минаваше през безкраен пущинак. Тук-там на самотни храстчета с цъфнали връхчета растяха дървенисти, високо щръкнали стъбла лобода, магарешки бодили, върбовка. Озарени от лъчите на залеза отдолу, откъм земята, те призрачно се изправяха в очертанията си като неподвижни конници-патрули, поставени в полето за дозор.
Напред, в далечината, платото опираше в напречно възвишение. То преграждаше пътя като стена, в чието подножие можеше да се предположи някакво дере или река. Сякаш небето там беше заобиколено с ограда и селският път извеждаше до нейните порти.
На върха се вдигаше бяла издължена едноетажна къща.
— Виждаш ли горе, върха? — попита Вакх. — Там са ти Микулич и Микулична. А под тях е валог, падина, казва се Шутма.
Два изстрела един след друг екнаха откъм онази посока и се разпаднаха в безброй отзвуци.
— Какво става, дядо? Да не са партизаните? По нас ли стрелят?
— Опазил ви бог. Какви партижани? Степанич плаши вълците в Шутма.
9
Първата среща на пристигналите със стопаните стана в двора пред къщата на управителя. Разигра се мъчителна, първо мълчалива, после объркано-шумна конфузна сцена.