Елена Прокловна се връщаше от гората подир следобедната разходка. Късните лъчи на слънцето се точеха по следите й през цялата гора, от дърво на дърво, почти в същия цвят, какъвто имаха златистите й коси. Елена Прокловна беше облечена с лека лятна дреха. Беше се зачервила и бършеше с кърпа пламналото си от разходката лице. На откритата й шия висеше ластик, на който се крепеше отзад свалената сламена шапка.
Насреща й вървеше с пушка мъжът й, който се прибираше от дерето и възнамеряваше веднага да се заеме с почистването на димящите цеви поради забелязаните при изстрела нередности.
Внезапно, като гръм от ясно небе, се стовари отвън и шумно влетя в двора Вакх със сюрприза си.
Малко по-късно, след като слезе от каруцата заедно с всички останали. Александър Александрович даваше първите обяснения и се запъваше, и ту сваляше, ту надяваше шапката си.
Няколко мига продължи откровеното, истинско слисване на поставените натясно стопани и неподправеното, искрено смущение на изгарящите от срам нещастни гости. Положението беше ясно и без обяснения не само на участниците и не само на Вакх, Нюша и Шурочка. Тягостното чувство се предаде на кобилата и на жребчето, на златните слънчеви лъчи и на комарите, които се виеха над Елена Прокловца и кацаха по лицето и врата й.
— Не разбирам — накрая прекъсна мълчанието Аверкий Степанович. — Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера. Тук да не ти е юг, да не са белите, да не е житницата! Защо точно върху нас е паднал изборът ви, защо тъкмо на нашата глава трябва да се стоварите?!
— Интересно, давате ли си сметка в какво положение поставяте Аверкий Степанович?
— Моля ти се, Леночка. Да, именно. Тя е съвсем права. Давате ли си сметка какво бреме е това за мен?
— Какво говорите! Не сте ни разбрали. За какво става дума? За нещо съвсем незначително, нищожно. Никой не посяга на вас и на вашето спокойствие. Малко кътче в някоя полусрутена барачка. Две педи никому ненужна й безстопанствена земя за градина. И каручка дръвца от гората, без никой да ни види. Толкова ли е много, нима е чак такова посегателство?
— Да, но — свят широк. Защо точно нас избрахте? Защо точно на нас, а не на някой друг се падна тази чест?
— Защото ви знаем и се надявахме, че и вие сте чували за нас. Че не сме ви чужди, пък и ние няма да се озовем при чужди.
— А, намеквате за Крюгер, дето сте му роднини? Ама как ви се обръща езикът в наши дни да си признаете такова нещо?
Аверкий Степанович имаше правилни черти на лицето, той отмяташе косата си назад, широко стъпваше на цяло ходило и лете си запасваше ризата с усукан ширит. В стара Русия такива хора са ставали разбойници, в по-нови времена това е типът на вечния студент, учителя мечтател.
Бе отдал цялата си младост на освободителното движение, на революцията и само се боеше, че може да не доживее да я види или че когато тя дойде, нейната умереност няма да задоволи радикалните му и кръвожадни въжделения. И ето тя дойде, обърна с главата надолу и най-смелите му очаквания, а той, роден и вечен привърженик на пролетариата, един от първите учредители на фабрично-заводски комитет в „Святогор Богатир“, създател на работническия надзор там — той се видя на сухо в обезлюденото село, напуснато от работниците, които тук отчасти бяха поддръжници на меншевиките. И сега тази нелепост, тези неканени Крюгерови изтърсаци му се сториха като насмешка на съдбата, като преднамерена нейна глума, и чашата на търпението му преля:
— Не, това са направо чудеса на квадрат. Умът ми не го побира. Вие съзнавате ли каква опасност представлявате за мен, в какво положение ме поставяте? Или аз съм полудял. Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера.
— Вие наясно ли сте на какъв огън се печем ние тук?
— Чакай, Леночка. Жена ми е абсолютно права. И без вас сме закъсали. Лудница, кучешки живот. През цялото време сме между два огъня и нямаме никакъв изход. Едни ще те окачат на бесилото, задето синът ги е от червените, болшевик, народен любимец. Други са недоволни, задето си избран в Учредителното събрание. Не можеш им угоди, както щеш да се премяташ. Сега пък и вие за капак. Много ще е весело да ме разстрелят заради вас.
— Какво говорите! Опомнете се! Моля ви се!
След някое време, когато гневът му се поуталожи, Микулицин рече:
— Добре де, сджафкахме се още на двора, стига толкова. Хайде вече да влезем в къщата. Не че виждам напреде си нещо хубаво, но кой Да знае, неизповедими са пътищата господни, тъмни работи в тайни забулени. Обаче ни сме еничари, ни сме зверове. Няма да ви пъдим в гората мечките да ви ядат. Мисля, Ленок, най-добре сега да ги сложим в палмовата стая, до кабинета. Пък после ще умуваме къде да живеят, мисля, че може и в градината да ги настаним. Заповядайте вътре. Добре сте дошли. Внеси багажа. Вакх. Помогни на гостите.