Изпълнявайки нареждането му, Вакх току въздъхна:
— Мале, Богородичке! Той багажецът им колко на скитници некои си. Само бохчици. Ни един куфер!
10
Вечерта захладня. Гостите се измиха. Жените подготвяха за спането отредената стая. Шурочка, който неволно беше свикнал бебешките измислици на неговия детски език да се приемат от възрастните възторжено и за да им угоди, дърдореше като курдисан какви ли не глупости, сега се чувствуваше като риба на сухо. Днес бърборенето му нямаше успех, никой не му обръщаше внимание. Той остана недоволен, че не взеха в къщата черното жребче, а когато му се скараха да се умири, се разплака от страх, че щом е лошо и непослушно момче, ще го върнат в магазина за деца, откъдето според неговите представи го бяха дали на родителите му, след като се е появил на бял свят. Той на висок глас споделяше с околните искрените си опасения, но милите му нелепости не правеха обичайното впечатление. Стеснени от пребиваването си в чуждата къща, възрастните се движеха малко по-припряно от обичайното и бяха погълнати от собствените си грижи. Шурочка се обиди и се вкисна. Нахраниха го и го накараха да си легне. Най-сетне заспа. Микулициновата Устиня извика Нюша да й даде вечеря и да я посвети в тайните на къщата. Антонина Александровна и мъжете бяха поканени на вечерен чай.
Александър Александрович и Юрий Андреевич помолиха за разрешение да се забавят за минутка и излязоха малко на чист въздух.
— Колко звезди! — възкликна Александър Александрович.
Беше тъмно. Застанали на две крачки един от друг пред вратата, двамата не се виждаха. А отзад светлината от прозореца падаше в дерето. В нейното сияние се мержелееха във влажната хладина храсти, дървета и други някакви неясни сенки. Светлата ивица не падаше върху разговарящите и още повече сгъстяваше тъмнината около тях.
— Утре ще трябва още сутринта да огледаме пристройката, дето ще ни я даде, и ако става за живеене, веднага да я стегнем. Тъкмо докато оправим там, пръстта ще се отвърне, ще поомекне, земята ще се стопли. Тогава, без да губим време, ще се заемем с лехите. Стори ми се, той покрай другото спомена, че ще ни помогне с картофи за посев. Или не съм разбрал?
— Обеща, обеща. И семена. Чух го с ушите си. А ъгълчето, дето ни предлага, го видяхме пътьом, като минавахме през парка. Знаете ли къде е? Зад господарската къща, там всичко е в коприва. Едни дървени пристройки, пък самата къща е тухлена. Показах ви ги от каруцата, нали помните? Там бих направил и зеленчукова градина. Мисля, че е имало цветни алеи. Така ми се стори отдалече. Може и да бъркам. Ще открием пътеките, тях ще ги оставим, а пръстта от старите цветарници сигурно е добре наторена.
— Утре ще видим. Не знам. Сигурно мястото се е затревило и земята е станала на камък. Но все някъде край къщата е имало зеленчукова градина. И може да се е запазила и да не е засадена. Всичко това ще изясним утре. Сутрин сигурно пада слана. Тази нощ сто на сто ще свие студ. Какво щастие, че пристигнахме и сме тук! За това нещо заслужава да се поздравим. Хубаво е тук. На мен ми харесва.
— Много симпатични хора. Особено той. Жена му малко се превзема. Като че ли тя самата не се харесва и нещо е недоволна от себе си. Оттам тези непрестанни светски безсмислици. Сякаш бърза да отклони вниманието от себе си, от външността си, да предвари неблагоприятното впечатление. И дето е забравила ужким да си свали шапката и я влачи на врата си, и то не е от разсеяност. Така наистина й отива.
— Да влизаме вече. Много се забавихме. Става неудобно.
На път към осветената трапезария, където стопаните и Антонина Александровна седяха около кръглата маса с лампа над нея и пиеха чай от самовара, зетят и тъстът минаха през тъмния директорски кабинет.
Едната стена, над дерето, беше цялата остъклена. Оттам, доколкото успя да забележи докторът още в началото, докато беше светло, се виждаше далечният простор зад урвата и равнината, по която ги беше докарал Вакх. До прозореца бе сложена по цялата дължина на стената голяма проектантска или чертожна маса. На нея беше оставена ловна пушка, останалата част от масата беше празна и това подчертаваше голямата й ширина.
Сега, когато минаваше през кабинета, Юрий Андреевич отново със завист погледна прозореца с просторната гледка, големината и положението на масата и размерите на добре планираната стая и това беше първото, което изрази във вид на възклицание, щом двамата с Александър Александрович влязоха в трапезарията и се запътиха към чайната маса.