Отказах се от медицината и си мълча, че съм лекар, за да не се лишавам от свободата си. Но винаги ще се намери някоя добра душа и накрай света да научи, че във Варикино живее доктор, и ще измине тридесет версти за съвет — кой с кокошчица, кой с яйчица, кой с масълце и не знам какво. Колкото и да се дърпам от тези възнаграждения, не мога да се отърва от тях, защото хората не вярват в ползата от безвъзмездните, безплатните съвети. И така, по нещо пада от лекарската практика, но главната ни опора — нашата и на Микулицини — е Самдевятов.
Какви невероятни противоположности съчетава този човек! Той искрено е на страната на революцията и е напълно достоен за доверието, което му гласува Юрятинският градски съвет. С всесилните си пълномощия можеше да реквизира и да разпродаде Варикинската гора, без изобщо да ни уведоми нас с Микулицин, и ние нямаше да гъкнем. От друга страна, ако желаеше да бърка в хазната, можеше преспокойно да прибира в джоба си каквото и колкото иска, и пак никой нямаше да гъкне. Той с никого не дели, пред никого не се докарва. Какво го кара тогава да се грижи за нас, да помага на Микулицини и да подкрепя всички в околността, както например началника на Торфена гара? Непрекъснато пътува, нещо намира, носи, обсъжда «Бесове» от Достоевски и Комунистическия манифест еднакво увлекателно и ми се струва, че ако не усложняваше ненужно живота си тъй очевидно и недалновидно, щеше да умре от скука.“
2
След известно време докторът записа:
„Нанесохме се в задната част на старата господарска къща, в две от стаите на дървената пристройка, в детските години на Ана Ивановна Крюгер, предназначена за избрани слуги, за домашната шивачка, за икономката и бившата дойка.
Всичко тук е овехтяло. Доста бързо постегнахме пристройката. С помощта на хора, които разбират от такива работи, пренаредихме печката, която отоплява двете стаи, по нов начин. Със сегашното положение на кюнците дава повече топлина.
На това място в парка следите от предишното планиране се губят под новата зеленина, избуяла навсякъде. Сега, през зимата, когато всичко наоколо тъне в летаргия и живото не прикрива мъртвото, заснежените черти на миналото се проявяват по-ясно.
Имахме късмет. Есента се случи суха и топла. Успяхме да извадим картофите още преди да завалят дъждовете и да хване студ. Без тези, дето дължахме на Микулицини и им ги върнахме, имаме двадесетина чувала и всички са долу в избата, покрити със сено и стари дрипави одеяла. Свалихме в мазето и две каци кисели краставички, Тонино производство, и две каци приготвено от нея кисело зеле. Прясното е окачено по гредите, зелките са вързани две по две. Запасите от моркови са зарити в сух пясък. Имаме и доста много цвекло, бяла и черна ряпа, а горе, в къщата, сме се запасили с грах, боб и леща. Дървата в барачката ще стигнат до пролетта. Обичам през зимата топлия дъх на избата, който те удря с миризмата на кореноплодите, на пръст и сняг, щом вдигнеш капака в ранен зимен час, преди изгрев слънце, със слабо, готово да угасне и едва просветващо пламъче на свещта.
Излезеш от барачката, още не се е развиделило. Вратата скръцне или кихнеш случайно, или просто снегът изскрипти под краката ти — и от далечната леха с щръкнали изпод преспите зелки изскокнат и побягнат зайци, а стремглавите им следи са набраздили целия сняг наоколо нашир и надлъж. И едно след друго се разлаят кучетата в околността. Последните петли са пропели кога-кога, повече няма да пеят. И започва да се разсъмва.
Освен заешките следи безкрайната равнина е насечена и от стъпки на рисове, малки дупчици, наредени нагъсто като хубави нанизи. Рисът ходи като котките, ситни лапа до лапа и за една нощ, както разправят, можел да измине много версти път.
За тях се залагат капани, слопци, както им викат тук. Вместо рисовете в капаните се хващат нещастните зайци — на сутринта ги вадят вкочанени, замръзнали, полузасипани със сняг.
Отначало, през пролетта и лятото, ни беше много трудно. Просто изнемогвахме. Сега, през зимните вечери, си почиваме. Благодарение на Анфим, който ни снабдява с газ, се събираме край лампата. Жените шият или плетат, аз или Александър Александрович четем на глас. Печката бумти и аз като общопризнат огняр я наглеждам, за да затварям навреме душника, да не отиде топлинката. Ако някоя недогоряла главня пречи на огъня, изнасям я на бегом, цялата в дим, и я хвърлям далече в снега. Тя прелита във въздуха като запалена факла, сипе искри, осветява един крайчец от спящия черен парк с белите четириъгълници на полянките, пада в някоя пряспа, съска и гасне.