Остана у нас две седмици, често отскачаше в Юрятин и изведнъж изчезна, сякаш потъна вдън земя. Междувременно успях да забележа, че той е още по-влиятелен от Самдевятов, а неговите занимания и връзки са още по-необясними. Откъде се появява? Откъде черпи могъществото си? С какво се занимава? Преди да изчезне, обеща да ни помогне за облекчаване на домакинската работа, та Тоня да има повече време за Шура, а аз — за заниманията с медицина и литература. Заинтересувахме се как ще го направи. Отново си мълчи и се усмихва. Но не ни е излъгал. Според някои признаци условията на живота ни наистина се променят.
Чудна работа! Той ми е брат по баща, носим едно и също презиме. А всъщност толкова малко го познавам.
Вече втори път се втурва в живота ми като ангел-хранител, спасител, който решава всичките ми затруднения. Може би във всяка биография освен появяващите се в нея действуващи лица трябва да участвува и тайна неведома сила, някакво почти символично лице, което се притичва на помощ без зов, и ролята на тази благодетелна и скрита пружина в моя живот се играе от брат ми Евграф.“
Записките на Юрий Андреевич свършваха дотук. Повече не ги продължи.
10
Юрий Андреевич преглеждаше в юрятинското градско читалище поръчаните книги. В читалнята за стотина души с почти цяла остъклена стена бяха подредени дълги маси, опрени с тесния си край до прозорците. Щом се мръкйеше, затваряха читалището. През пролетта в града вечер нямаше осветление. Но Юрий Андреевич бездруго никога не се задържаше до здрач и престояваше в града най-много до обед. Оставяше коня, който му даваха Микулицини, в двора на Самдевятовата странноприемница, цяла сутрин четеше и по пладне се връщаше с коня във Варикино.
Преди да започне посещенията си в библиотеката, Живаго рядко бе ходил до Юрятин. Нямаше особена работа в града. Почти не го познаваше. И когато пред очите му читалнята постепенно се пълнеше с юрятински жители, които се настаняваха до него или в другия край, Юрий Андреевич имаше чувството, че се запознава с града, застанал на едно от шумните му кръстовища, тъй, сякаш тук не идваха читателите юрятинци, а влизаха къщите и улиците, на които те живееха.
Но истинският Юрятин, реален, неизмислен, също се виждаше от прозорците. При средния прозорец, най-големия, бе сложен казан с преварена вода. Читателите, когато си почиваха, излизаха да пушат на стълбите, наобикаляха казана, пиеха вода, изливаха остатъка в едно ведро и се трупаха на прозореца да се наслаждават на градската панорама.
Читателите се деляха на два вида: кореняци от местната интелигенция — те бяха повечето, и обикновени хора от народа.
Първите, сред които преобладаваха жените, бяха бедно облечени, занемарени, престанали да се грижат за себе си хора, имаха болнави, изопнати лица, подпухнали по разни причини — от глад, от болна жлъчка, от отоците на водянката. Те бяха постоянните посетители, лично се познаваха с библиотекарките и се чувствуваха тук като у дома си.
Хората от народа с красиви, здрави лица, облечени спретнато, празнично, влизаха в читалището смутено и плахо като в църква и вдигаха повече шум от общоприетото не поради непознаване на реда, а от желание да влизат съвсем безшумно и от неумение да съобразят силните си стъпки и гласове.
На другата стена, срещу прозорците, имаше една ниша, в която на подиум и отделени с висока лавица от останалата зала се занимаваха с някакви свои работи служителките на читалището: старшата библиотекарка и двете й помощнички. Едната от тях, мрачна, с вълнена забрадка, постоянно сваляше и слагаше пенснето на носа си, към което явно я подтикваха не нуждите на зрението й, а променливите душевни състояния. Другата, с черна копринена блуза, вероятно беше гръдоболна, защото почти не отлепяше кърпата си от устата и носа и говореше и дишаше през нея.
Библиотечните служителки имаха същите подпухнали, удължени, отекли лица както повечето читатели, същата провиснала, нездрава кожа, въззелена, с цвят на кисела краставица и сива плесен, и трите правеха една след друга все едно и също: обясняваха шепнешком на новодошлите реда за ползуване на книгите, преглеждаха фишовете, подаваха и поемаха върнатите книги и в промеждутъците попълваха някакви годишни отчети.