Юрий Андреевич се затича за кърпата, вдигна я и я подаде при кладенеца на изненаданата Антипова. Естествена както винаги, тя с никакъв възглас не издаде колко е изумена и слисана. Само извика:
— Живаго!
— Лариса Фьодоровна!
— Как така? Какво ви носи насам?
— Пуснете кофите. Ще ви ги занеса.
— Никога не се отбивам от пътя си, никога не изоставям започнатата работа. Ако идвате при мен, да вървим.
— При кого другиго?
— Кой ви знае?
— Все пак позволете да поема кобилицата от вашето рамо на своето. Не мога да остана бездеен, когато вие се трудите.
— То един труд! Не давам. Ще оплискате стълбището. По-добре ми кажете кой вятър ви довя? Повече от година сте тук и досега не можахте да намерите време, така ли?
— Откъде знаете?
— Тук всичко се знае. Освен това ви видях в библиотеката.
— И защо не ми се обадихте?
— Не мога да повярвам, че и вие не сте ме видели.
Зад Лариса Фьодоровна, която леко се поклащаше в такт с люлеенето на кофите, докторът влезе под някакъв нисък свод. Това беше задният вход на долния етаж. Там тя бързо клекна, остави кофите на пръстения под, свали кобилицата от рамото си, изправи се и си избърса ръцете с кой знае откъде появилата се малка кърпичка.
— Елате, по един вътрешен коридор ще ви заведа до главния вход. Там е светло. Там ще ме почакате. Аз оттук ще кача водата, малко ще разтребя горе и ще се облека. Вижте какво стълбище. Какви ажурни чугунени стъпала. Всичко прозира от горе до долу. Стара къща. Малко се раздруса по време на обстрела. От тия оръдия!… Вижте, циментът се е напукал. Между тухлите има празнини и пролуки. В тази дупка аз и Катенка оставяме ключа за горе, когато излизаме, и го закриваме с тухла. Да знаете. Може някой път да дойдете и мен да ме няма, отключете си, влезте, чувствувайте се като у дома си. Аз междувременно ще се прибера. Ключът и сега е тук. Но на мен не ми трябва, аз ще мина отсам и ще ви отворя отвътре. Само да не бяха плъховете. В тая тъмница направо се прескачат. На главите ни се качиха. Стара къща, дюшемето е изгнило, цялото се е продънило. Където мога, запушвам, боря се с тях. Почти не помага. Ако можете някой ден, елате да ми помогнете. Заедно Ще заковем дъските, бордюрите. А? Почакайте сега тук на площадката, мислете си за нещо. Няма да се бавя, скоро ще ви повикам.
Докато я чакаше, очите му обхождаха охлузените стени на входа и летите чугунени стъпала. Мислеше си: „В читалнята сравнявах увлеченото й четене с въодушевлението и самозабравата на истинската работа, на физическия труд. Сега напротив, тя носи водата, сякаш чете, леко, без усилие. Тази плавност й е присъща във всичко. Сякаш още отдавна, в детството, е набрала нужната сила и сега всичко й върви от само себе си по инерция, с лекотата на вече произтичащото следствие. Това се чувствува и в очертанието на гръбнака й, когато се навежда, и в усмивката, която отваря устните й и закръгля брадичката, и в нейните думи и мисли.“
— Живаго! — чу се от вратата на горния етаж. Докторът се качи по стълбите.
14
— Подайте ми ръка и ме следвайте покорно. Тук се минава през две тъмни стаи, задръстени донемайкъде. Да не се ударите някъде.
— Наистина какъв лабиринт. Не бих могъл да се ориентирам. Защо е така? Да не правите ремонт?
— О, не, нищо подобно. Съвсем друго е. Квартирата е чужда. Дори не знам чия е. Ние имахме наша, ведомствена, в сградата на гимназията. Когато Жилфондът на Юрятинския съвет взе гимназията, двете с дъщеря ми ни преместиха в това изоставено жилище. Тук имаше много мебели, както ги бяха подредили старите собственици. Мен чуждото не ме блазни. Събрах им нещата в тези две стаи и замазах стъклата с боя. Дръжте се за мен, че ще се объркате. Така. Вдясно. Вече преминахме дебрите. Ето моята стая. Сега ще стане по-светло. Има праг. Да не се спънете.
Когато Юрий Андреевич влезе с водачката си в стаята, точно насреща си видя прозорец. Докторът се изненада от онова, което съзря там. Прозорецът гледаше към задния двор на съседната сграда и към крайградските пущинаци при реката. Там пасяха овце и кози и сякаш с пешове на откопчани кожуси смитаха прахоляците с дългорунната си вълна. Освен това на два високи стълба, с лице към доктора, стърчеше познатата му фирма: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.
Под влияние на видяната фирма докторът веднага заразказва на Лариса Фьодоровна как беше пристигнал със семейството си на Урал. Той забрави за мълвата, която отъждествяваше Стрелников с мъжа й, и без да му мисли, й разказа за срещата си с комисаря в неговия вагон. Тази част от историята й направи особено силно впечатление.