— Видели сте се със Стрелников? — попита го тя веднага. — Засега няма да ви казвам нищо. Но каква съдба! Това е просто някакво предопределение, че е трябвало да се срещнете. Някой път ще ви обясня, направо ще ахнете. Ако добре съм ви разбрала, направил ви е по-скоро благоприятно впечатление.
— Общо взето, да. Би трябвало да ми подействува отблъскващо. Минахме през местата на неговите наказателни акции и разрушения. Очаквах да срещна някакъв брутален убиец или революционен маниак палач, а не видях нито едното, нито другото. Добре е, когато човек излъже нашите очаквания, когато не съвпадне с предварителните ни представи за него. Принадлежността към определен тип е краят на човека, това е неговата присъда. Ако не може да бъде сведен до общ знаменател, ако не е прекалено ясен, значи поне наполовина съответствува на изискванията за личност. Той е свободен от себе си, постигнал е зрънце от безсмъртието.
— Говори се, че бил безпартиен.
— Да, така мисля. С какво предразполага към себе си? Той е обречен човек. Мисля, че ще свърши зле. Той ще изкупи злините, които е сторил. Дерибеите на революцията са ужасни не защото са злодеи, а защото са механизми без управление, устройства, излезли от релсите. Стрелников е точно толкова луд като тях, но не се е побъркал от брошурите, а от неща, които лично е изживял и изстрадал. Не зная каква е тайната му, но съм сигурен, че тя съществува! Неговият съюз с болшевиките е случаен. Докато им е нужен, ще го търпят и ще са заедно. Но щом отпадне необходимостта от него, ще го отритнат без жал и ще го стъпчат както мнозината военни специалисти преди него.
— Така ли мислите?
— Сигурен съм.
— Не може ли да се спаси? Ако избяга например?
— Къде ще избяга, Лариса Фьодоровна? Това би било възможно по-рано, в царско време, а сега — къде!
— Жалко. Вашият разказ ме накара да изпитам съчувствие към него. Но вие сте се променили. По-рано не се изказвахте толкова остро за революцията и не се ядосвахте.
— Точно това е — всяко нещо си има граници. За толкова време все до нещо трябваше да се стигне. А стана ясно, че за вдъхновителите на революцията суматохата на промените и разместванията е единствената родна стихия, дай им само нещо в мащабите на земното кълбо, те за това си умират. Нови светове, преходни периоди — това е тяхната самоцел. На нищо друго не са научени, нищо не умеят. Ами знаете ли откъде идва суетнята на тези вечни подготовки? От липсата на определени готови способности, от бездарност. Човек се ражда да живее, а не да се подготвя за живота. И самият живот, явлението живот, дарът живот е толкова завладяващо интересен! Защо трябва да се подменя с тези детски шутовщини на незрелите хрумвания, с тези бягства на чеховски гимназисти в Америка? Но край. Сега е мой ред да ви питам, Лариса Фьодоровна. Пристигнахме в града в утрото на преврата тук. Много ли се намъчихте тогава?
— И още как! Разбира се. Пламтяха пожари. За малко и ние да изгорим. Нали ви казах, къщата направо се разлюля! В двора и досега има един неексплодирал снаряд до вратите. Грабежи, бомбардировки, ужаси! Както е при всяка смяна на властта. Но вече бяхме патили и свикнахме. Не ни е за пръв път. Ами по време на белите какво беше! Коварни убийства — лични отмъщения, изнудвания, хаос! Но още не съм ви съобщила най-важното. Нашият Галиулин! Той се оказа голяма клечка тук по време на чехите. Нещо като генерал-губернатор.
— Знам. Чух. Виждахте ли се с него?
— Много често. На колко души съм спасила живота благодарение на него! Колко души съм укрила! Не мога да си кривя душата. Той се държа безупречно като рицар, не като ония дребни риби, разните казашки есаули и селски полицаи. Да, но тогава тонът се диктуваше точно от тези дребни риби, а не от порядъчните хора. Галиулин много ми помогна, благодарна съм му. Ние сме стари познати. Като момиче често съм ходила в техния двор. Там живееха работници от железницата. От малка знам какво значи нищета и труд. Затова отношението ми към революцията е по-различно от вашето. На мен тя ми е по-близка. Чувствувам нещо много скъпо в нея. И стана изведнъж полковник — това момченце, синът на портиера. Или дори бял генерал. Аз съм от цивилните среди и много-много не разбирам от чинове. По специалност съм учителка по история. Да, така е, Живаго. На мнозина помагах. Ходех при него. Спомняхме си за вас. Във всички правителства имам познанства и покровители и при всички режими — мъки и загуби. Само в глупавите книжлета живите са разделени на два лагера и нямат никакъв допир. А всъщност всичко така се преплита! Трябва да си ужасно нищожество, за да играеш в живота само една роля, да заемаш само едно място в обществото, да означаваш винаги едно и също! А, ти тук ли си?