В стаята влезе седем-осемгодишно момиченце с две тънки плитчици. Тесните раздалечени очи придаваха на малката палав и дяволит вид. Когато се смееше, тя леко ги отваряше. Още отвън бе разбрала, че майка й има гостенин, но когато се показа на вратата, сметна за необходимо да изрази учудване, направи книксен и втренчи в доктора немигащ, безбоязнен поглед на рано умислящо се, самотно растящо дете.
— Дъщеря ми Катенка. Запознайте се.
— Бяхте ми показвали нейни снимки в Мелюзеево. Колко е пораснала и се е променила!
— Значи си вкъщи? Мислех, че си играеш навън. Не съм те чула кога си влязла.
— Бръкнах в дупката за ключа, а там ей такъв грамаден плъх! Аз се развиках и избягах! Щях да умра от страх!
Катенка говореше и правеше мили муцунки, пулеше закачливите си очи и разтягаше уста на кръгче като рибка, измъкната от водата.
— Добре, върви си в стаята. Сега ще поканя чичото да обядва с нас, ще извадя кашата от фурната и ще те викна.
— Благодаря, но ще ви откажа. У нас вече обядват в шест заради моите пътувания до града. Не обичам да закъснявам, а пътят е три часа и повече, почти четири. Затова дойдох толкова рано и — ще прощавате — след малко тръгвам.
— Поне половин час още.
— С удоволствие.
15
— А сега — откровеност за откровеност. Стрелников, за когото разправяхте, е мъжът ми Паша, Павел Павлович Антипов, дето обикалях фронта да го търся и бях толкова права, като отказвах да вярвам в мнимата му смърт.
— Не съм изненадан, подготвен съм. Чувал съм тази легенда и я смятам за глупава. Ето защо така се самозабравих, че най-свободно и непредпазливо говорих с вас за него, като че ли не знам тези слухове. Но те са безсмислица. Аз видях този човек. Каква може да ви свързва с него? Какво общо можете да имате?
— И все пак е вярно, Юрий Андреевич. Стрелников е Антипов, мъжът ми. Аз съм съгласна с общото мнение, Катенка също го знае и се гордее с баща си. Стрелников е измислено име, псевдоним, каквито имат всички революционери. Поради някакви съображения трябва да живее и действува под чуждо име.
Ето, превзе Юрятин, обстрелва ни със снаряди, знаеше, че сме тук, и нито веднъж не се поинтересува живи ли сме, за да не престъпи тайната си. Това беше негов дълг, разбира се. Ако ни беше питал как да постъпи, щяхме да го посъветваме същото. Ще кажете може би, че моята неприкосновеност, сносните жилищни условия, предоставени от градския съвет, и тъй нататък — това са косвените доказателства на тайната му грижа за нас. Все едно, не можете да ми го втълпите. Да бъде тук, толкова близо, и да устои на изкушението да ни види! Това не ми го побира мозъкът, това аз не го разбирам. То е нещо недостъпно за мен, не живот, а направо някаква римска гражданска доблест, една от сегашните измислици. Но аз май се повлиях от вас и започнах да говоря с вашите думи. А не бих искала. Ние с вас не сме съмишленици. По някои въпроси, не твърде конкретни и твърде определени, имаме еднакви виждания. Но за нещата в по-широк смисъл, за философията на живота по-добре да сме противници. Да се върнем обаче на Стрелников.
Сега е в Сибир и вие сте прав, до мен също стигнаха разни сведения за обвинения срещу него, от които сърцето ми се смръзва. В Сибир е, на един от доста напредналите ни участъци, нанася удари на махленското си приятелче и по-късно боен другар — на горкия Галиулин, за когото не е тайна името му и моята брачна връзка и който от благородна деликатност никога дума не обели за това, макар че при името на Стрелников беснее и лудее. Да, та значи сега е в Сибир.
А когато беше тук (остана за дълго и през цялото време живя във вагона, по железницата, където сте го видели), аз все гледах някак непредвидено и случайно да го срещна. Понякога идваше в щаба, който беше в сградата на бившето Военно управление на Комуч — войските На Учредителното събрание. Какво стечение на обстоятелствата! Входът на щаба беше в същата сграда, където по-рано ходех при Галиулин, когато трябваше да моля за някого. Имаше например една нашумяла история в кадетския корпус, кадетите почнали да преследват преподавателите, които не им харесвали, и да ги изтребват под предлог, че били за болшевиките. Или когато се започнаха гоненията и убийствата на евреи. Точно така. Ако ние сме градски жители и хора на умствения труд, то тогава половината ни познати са измежду тях. И в такива погромни периоди, когато започват тези кошмари и мръсотии, освен възмущението, срама и съжалението ни преследва усещането за тягостна двойственост, че нашето съчувствие е наполовина абстрактно, с една неискрена неприятна утайка.