Хората, които някога са освободили човечеството от гнета на идолопоклонството и които сега така масово се посвещават на освобождението му от социалното зло, са безсилни да се освободят от самите себе си, от верността към едно допотопно и вехто име, което вече е без значение, не могат да се издигнат над себе си и безследно да се разтворят сред останалите, чиито религиозни начала те самите са положили и които биха им били толкова близки, ако ги познаваха по-добре.
Сигурно гоненията, и преследванията ги тласкат към тази безполезна и гибелна поза, към тази свенлива и самоотвержена самоизолация, която им носи само нещастия, но в това има някакво вътрешно овехтяване, някаква историческа многовековна умора. Не обичам ироничното им самоокуражаване, делничната бедност на представите, плахото им въображение. Това дразни както приказките на старците за старостта и на болните за болестите. Така ли е?
— Не съм мислил по тези въпроси. Но един мой приятел, казва се Гордон, има подобни възгледи.
— И така, ходех там да причаквам Паша. С надеждата да го видя, когато идва или когато излиза. Канцеларията на генерал-губернатора беше тогава в крилото. Сега на вратата има табелка „Бюро жалби“. Виждали ли сте я? Най-красивото място в града. Отпред площадът е павиран, Отсреща е градската градина. Калина, клен и глог. Заставах на тротоара при просителите и чаках. Не съм се натискала да бъда приета, разбира се, не съм разправяла, че съм му жена. Нали носи друго име. Пък и кой ли се интересува от интимните ми работи? Те си имат съвсем други правила. Собственият му баща например, Павел Ферапонтович Антипов, бивш политически заточеник, работник, живее тук наблизо, в нашия край. Служител е в съда в същия град, дето е бил заточен. И Тиверзин, неговият приятел. Те са членове на революционния трибунал. И какво мислите? Синът не се разкрива и пред баща си, а онзи го приема най-нормално и не му се сърди. Щом синът му е законспириран, значи така трябва. Те са желязо, не хора. Принципи. Дисциплина.
Добре, и да докажех, че съм му жена, много важно! Какви жени! В тези времена! Световният пролетариат преустройва цялата вселена, това е съвсем друго, разбирам. А пък отделното двуного, някаква си там жена — боже, че тя е последната бълха или въшка.
Адютантът минаваше и разпитваше. Пускаше някои. Аз не си казвах името, на запитването му по какъв въпрос отговарях, че по личен. Адютантът вдигаше рамене, оглеждаше ме недоверчиво. Така и не го видях нито веднъж.
И да не мислите, че той ни презира, че не ни обича, че ни е забравил? О, напротив! Толкова добре го познавам. Измислил го е от прекомерна обич. Той трябва да положи всички тези военни лаври в краката ни, за да не се върне с празни ръце, а като победител в блясъка на славата си! Да ни обезсмърти, да ни заслепи! Като децата.
В стаята отново влезе Катенка. Лариса Фьодоровна вдигна на ръце недоумяващото момиченце и взе да го полюшва, да го гьделичка, да го целува и да го мачка в прегръдките си.
16
Юрий Андреевич, яхнал коня, се връщаше от града във Варикино. Сто пъти беше минавал оттук. Беше свикнал вече с пътя, беше станал нечувствителен към него и не го забелязваше.
Приближаваше се към горското кръстовище, където от пътя за Варикино се отделяше една странична пътека за рибарската махала Василевское на река Сакма. Там стърчеше третият в околността стълб със селскостопанската реклама. Близо до това място обикновено го застигаше залезът. Сега също се свечеряваше.
Повече от два месеца бяха изминали от деня, когато една вечер остана в града при Лариса Фьодоровна, а вкъщи каза, че се е задържал по работа и е преспал в хана на Самдевятов. Отдавна вече бяха на „ти“ с Антипова и той я наричаше Лара, а тя него Живаго. Юрий Андреевич мамеше жена си и криеше от нея все по-сериозни и недопустими неща. Това беше нечувано.
Той обичаше Тоня до обожание. Най-много в света държеше на нейното спокойствие, на душевното й равновесие. Бранеше честта й така, както не я бранеха собственият й баща и тя самата. Ако трябваше да защити уязвената й гордост, с ръцете си би разкъсал злосторника. И ето, този злосторник стана той самият.
Вкъщи, в семейството си, се чувствуваше таен престъпник. Незнанието на домашните, тяхната постоянна приветливост го съсипваше. В разгара на общия разговор изведнъж се сещаше за вината си, вцепеняваше се и преставаше да чува и да разбира каквото и да било.