Случеше ли се това на масата, залъкът засядаше на гърлото му, той оставяше лъжицата, отместваше чинията. Задавяха го сълзи. „Какво ти е? — недоумяваше Тоня. — Да не си чул в града нещо лошо? Да не са затворили някого? Разстреляли? Кажи ми. Не се страхувай, че ще ме натъжиш. Така ще ти олекне.“
Дали беше изневерил на Тоня, след като бе предпочел друга пред нея? Не, не бе избирал, не бе я сравнявал с друга. Идеите за „свободна любов“, думите от рода на „правата и желанията на чувството“ му бяха чужди. Да се говори и да се мисли за тези неща, му се виждаше пошлост. През живота си не бе „късал цветята на удоволствието“, не беше се смятал за полубог и свръхчовек, не бе търсил за себе си никакви привилегии и преимущества. И страдаше под бремето на нечистата си съвест.
Какво ще става? — питаше се понякога и като не намираше отговор, надяваше се на нещо невъзможно, очакваше намесата на някакви непредвидени обстоятелства, които ще решат всичко.
Но не и този път. Бе решил да разсече възела с един удар. Сега се прибираше вкъщи с готовото решение. Беше си наумил да признае всичко пред Тоня, да я помоли за прошка и повече да не се среща с Лара.
Но и така нещата не бяха толкова лесни. Не беше сигурен дали е изразил достатъчно ясно пред Лара, че къса с нея завинаги, за вечни времена. Днес сутринта й беше казал за желанието си да разкрие всичко на Тоня, за това, че по-нататъшните им среши са невъзможни, но сега имаше чувството, че й го е казал в твърде мека форма, недостатъчно категорично.
Лариса Фьодоровна не искаше да го наранява с тежки сцени. Тя разбираше, че и без това страда. Помъчи се да изслуша новината му колкото може по-спокойно. Обяснението им протичаше в празната стая на предишните собственици, която гледаше към Търговска. По бузите й се стичаха неусетни, неосъзнавани от нея сълзи, както дъждът се стичаше в същото време по лицата на каменните статуи отсреща, на къщата с фигурите. Тя искрено, без фалшиво великодушие, тихо повтаряше: „Направи както ще е по-добре за теб, не се съобразявай с мен. Аз всичко ще надмогна.“ И не знаеше, че плаче, и не бършеше сълзите.
При мисълта, че го е разбрала погрешно и я е оставил в заблуда, с измамни надежди, беше готов да обърне коня и да препусне обратно, за да изкаже недоизреченото и най-вече да се сбогува с нея много по-пламенно и нежно, което повече щеше да отговаря на истинското сбогуване за цял живот и навеки. Едвам се насили да продължи пътя.
Колкото повече се снишаваше слънцето, толкова повече гората се изпълваше със студ и тъмнина. Замириса на спарена метла, както при влизане в баня. Във въздуха, сякаш поплавъци във вода, виснеха неподвижно рояци комари и тънко бръмчаха в унисон, всичките на една нота. Юрий Андреевич постоянно се пляскаше по челото и по врата и звучните удари на дланта му удивително съответствуваха на останалите звуци на ездата: скърцането на седлото, тежките удари на копитата силно, бързо през жвакащата кал и сухите пукащи звуци в конските черва. Изведнъж в далечината, дето се беше заклещил залезът, се чу славей.
„Почни! Почни!“ — зовеше и убеждаваше той и това звучеше почти като пред Великден: „Душе моя, душе моя! Восстани, что спиши!“
Изведнъж една съвсем простичка мисъл го осени. Защо да бърза? Той няма да отстъпи от думата, която е дал пред себе си. Разобличението ще бъде направено. Но къде е казано, че това трябва да стане днес? Тоня още нищо не знае. Не е късно да отложи обясненията за следващия път. Междувременно ще отиде още веднъж до града. Разговорът с Лара ще бъде завършен недвусмислено, с проникновеност и задушевност, които ще изкупят всички страдания. О, колко е хубаво! Колко е чудесно! Странно, защо досега не беше се сетил!
От възможността още веднъж да види Антипова Юрий Андреевич обезумя от радост. Сърцето му задумка. Той отново предвкуси всичко.
Гредоредните улички в покрайнината, дървените тротоари. Той отива при нея. Сега, на Новосвалочная, ще свършат ливадите и дървената част на града и ще започне тухлената. Къщурките на предградието се мяркат й отминават като страници на бързо прелиствана книга — не когато ги обръщаш една по една с показалеца, а когато с показалец ги пускаш всички с трясък. Дъхът му спира! Ето там живее тя, на онзи край. Под белезникавата ивица на прояснилото се надвечер дъждовно небе. Как обича тези познати къщички по пътя към нея! Как би ги сграбчил от земята в прегръдките си да ги разцелува! Тези еднооки полуетажи със захлупени покриви! Звездиците на светлинките, отразени в локвите! Под онази светла ивица на дъждовното улично небе! Там отново ще получи като дар от ръцете на твореца това от бога създадено бяло очарование. Ще му отвори загърната в черно фигура. И обещанието за близостта й, сдържана, студена като светлите нощи на Севера, ничия, никому непринадлежаща, ще се надигне насреща му като първата вълна от морето, когато в тъмното се втурнеш към него по крайбрежния пясък.