Момчетата, които се катереха при клисарите на Воздвиженската камбанария, виждаха къщите долу като събрани накуп малки ковчежета и раклички. Дребни черни човечета като топчици щъкаха между къщите. Някои се разпознаваха от камбанарията по движенията. Тези човечета четяха налепения, по стените указ на Върховния управител за мобилизиране на три поредни набора.
3
Нощта донесе много непредвидени преживявания. Стана необичайно топло за това годишно време. Пръскаше бисерен дъжд, толкова въздушен, сякаш не стигаше до земята и като облак от воден прах плуваше във въздуха. Но това беше измама. Топлите води на ручейчетата стигнаха, за да измият последния сняг от земята, която сега се чернееше навред и лъщеше като изпотена.
Нискораслите ябълки, вече напъпили, ведро прехвърляха клоните, си от оградите на градините. Неритмичното почукване на капките върху дървените тротоари кънтеше в целия град.
В двора на фотографията джафкаше и виеше палето Томик, вързано до сутринта с верига. Може би подразнена от неговия лай грачеше колкото й глас държи враната в градината на Галузини.
В долната част на града бяха докарали три каруци стока на търговеца Любезнов. Той не искаше да я приеме, твърдеше, че е станала грешка и че никога не е поръчвал такова нещо. Наежените каруцари наблягаха на късния час и настояваха да пренощуват тук. Търговецът крещеше, псуваше, пъдеше ги да си вървят и не желаеше да им отваря. Тази разправия също се чуваше в целия град.
В седмия църковен час, а по общото часоброене в един през нощта най-голямата камбана на Воздвижение леко се полюшна и вълна от тихо, тъмно, сладостно бучене се оттласна от нея, плувна и се смеси с тъмната влага на дъжда. Тя се откъсна от камбаната, както се откъсва от брега, тъне и се размива в реката отронена от пролетните води буца пръст.
Беше срещу Велики четвъртък, вечерта на Дванадесетте евангелия. Далече зад мрежестата пелена на дъжда се задвижиха, заплуваха мъждукащи светлинки и озарени от тях чела, носове, лица. Постещите бяха тръгнали на утренна.
След четвърт час откъм манастира се чуха приближаващи се крачки по дъските на тротоара. Търговката Галузина се прибираше от току-що започналото богослужение. Тя вървеше с нервни крачки, ту се разбързваше, ту поспираше, с наметната на главата кърпа и разкопчан кожух. От задухата в църквата й беше прилошало и тя излезе навън, а сега се срамуваше и съжаляваше, че не бе останала до края на службата и че втора година не пости. Но не това я гнетеше. През деня се беше покрусила от разлепената навсякъде заповед за мобилизация, на която подлежеше и клетият й глупчо, синът й Терьоша. Тя пъдеше тази неприятна вест от главата си, но белеещият тук и там в тъмното указ й я напомняше непрекъснато.
Къщата им беше в пряката, на две крачки, но навън й беше по-добре. Имаше желание да остане малко на въздух, не й се прибираше в задушната къща.
Тъжни мисли я обзеха. Думите нямаше да й стигнат, ако речеше да ги изкаже на глас, една подир друга, и до видело нямаше да свърши. А тук, на улицата, тези нерадостни размишления я връхлитаха като облаци и с всеки от тях можеше да се пребори за няколко минути, докато ходеше напред-назад от ъгъла на манастира до ъгъла на площада.
Наближаваше светлият празник, а вкъщи няма жива душа, всички се пръснаха, оставиха я сама. Защо, не е ли така? Така е, разбира се. Храненицата Ксюша не се брои. И каква й е тя? Чужда душа — тъмна гора. Може да е приятел, може да е враг, може да й е тайна съперница. Тя им е наследство от първия брак на мъжа й, на Власушка е заварена дъщеря. А може и да не е заварена, ами незаконна. Или изобщо да не му е дъщеря, ами кой знае каква. Знаеш ли какво му е на сърцето? Впрочем нищо не казва за момичето. Умно е, хубаво, послушно. Къде по-умно от техния загубен Терьошка и от пастрока си.
И ето я сам-саменичка навръх Великден, зарязаха я и се попиляха кой накъдето му видят очите.
Мъжът й Власушка се юрна по селата да държи речи на новобранците, да напътствува призваните за боен подвиг. А по-добре, глупакът му с глупак, да се беше погрижил за собствения си син, да го предпази от смъртната заплаха.
Синът й Терьоша не изтрая и той, хукна тъкмо пред големия празник. Вдигна се в Кутейное при роднините да се поразтуши, да се поразвлече след премеждието. Така де, изключиха го от реалната гимназия. Половината класове кара по две години — и нищо, но в осми не го пожалиха, изритаха го.
Ох, че тегло! Ох, господи! Защо всичко е тръгнало толкова лошо, да ти се отще. Нищо не ти спори и направо не ти се живее. Защо се случи така? Дали затуй, че стана революцията? Не, ох, че! Заради войната е. Избиха на войната най-добрите мъже и остана само гнилочът — най-долното и нищожното.