Ах, но къде се отплесна тя, за какво мисли, с какво си пълни главата? Това ли е най-важното? Там ли е злочестината? Злочестината иде от градовете. Русията не може да разчита на тях. Помамихме се по образованието, дето градските, там и ние, та само се объркахме. Ни със селяните селяни, ни с гражданите граждани.
Пък може и обратното да е, всичко да иде от незнанието. Ученото вдън земята вижда, за всичко отрано се сеща. А ние — подир дъжд качулка. В гората расли. То и на образованите, да речем, сега не им е много лесно. Ей ги, подгони ги гладът от градовете. Ха иди разбери. Объркан свят.
И все пак друго си е нашата селска рода. Селитвини, Шелабурини, Памфил Палих, братята Нестор и Панкрат Модих. Каквото кажат, това е, сами са си господари. Нови имоти край пътя, да им се ненарадваш. По сто и петдесет декара засети има всеки от тях, коне, овце, крави, прасета. С жито са се запасили за три години напред. Инвентарът им — красота. Имат си машини жътварки. Колчак им се мазни, дърпа ги на своя страна, комисарите ги примамват в горското опълчение. Дойдоха си от войната с кръстове за храброст и веднага ги разграбиха за инструктори. И който е с пагони, и който е без пагони. Ако си човек на място, навсякъде си добре дошъл. Няма да останеш на сухо.
Време е обаче да се прибира. Просто е неприлично толкоз време сама жена да се разхожда. Поне да си беше в градинката. Ама там е подгизнало, ще затъне в калта. Май й поолекна.
И Галузина, след като окончателно се обърка в мислите си и им изпусна края, се запъти да се прибира. Но преди да прекрачи прага, на последните стъпки пред вратата успя да премисли още много неща.
Спомни си сегашните главатари в Ходатское, за които имаше доста добра представа, политическите заточеници от столиците — Тиверзин, Антипов, анархиста Вдовиченко Черното знаме, тукашния шлосер Горшеня Бесния. Всички тия хора си гледат интересите. Какво ли не бяха размътили през живота си и сигурно пак нещо замислят и подготвят. Те друго не знаят. Прекарали са си дните край машините, а и те самите са безмилостни, студени като машини. Ходят с къси сетрета върху фланелите, пушат цигари с костени мундщуци, че да не се заразят от нещо, пият преварена вода. Власушка не може да им излезе насреща, тия всичко ще обърнат по своему, винаги тяхното да стане.
И тя се замисли за себе си. Знаеше си, че е чудесна и рядка жена, запазена и умна и не е лош човек. Нито едно от тия качества не срещаше признание в тази затънтена дупка, пък и никъде сигурно. И срамните куплети за гламавата Сентетюрица, знайни по цялото Зауралие, от които могат да се цитират само първите редове:
а после следваха мръсотии, се пееха в Крестовоздвиженск, както тя подозираше, с намек за нея.
Горчиво въздъхна и си влезе вкъщи.
5
Без да спре в коридора, с кожуха влезе в спалнята. Прозорците на стаята гледаха към градината. Сега, в тъмното, струпаните сенки вътре до прозореца и отвън пред прозореца почти се повтаряха. Провисналите торби на сдиплените завеси бяха почти като провисналите торби на дървесните корони вън, голи и черни, с неясни очертания. Свилената нощна тъма на отиващата си зима в градината се стопляше от избилата изпод земята черно-лилава жарав на наближилата пролет. В стаята две сходни начала бяха постигнали почти същото съчетание и прашната спретнатост на неизтупаните завеси се смекчаваше и освежаваше от тъмновиолетовата жарава на наближаващия празник.
Богородица на иконата въздигаше от сребърния обков тесни, нагоре обърнати мургави длани. И във всяка сякаш държеше по две начални и крайни букви от византийското си име: матер теу, Майка Божия. Тъмното като мастилница кандило от гранатовочервено стъкло, сложено на златна поставка, хвърляше на килима в спалнята звездообразен знак, нарязан от зъбците на светилника.
Когато сваляше кърпата и кожуха, Галузина някак лошо се извърна и отново я прободе отстрани и я жегна под плешката. Тя извика, уплаши се, заломоти: „Великое заступление печальным, Богородице чистая, скорая помощница, миру покров“ — и заплака. После изчака болката малко да премине и започна да се съблича. Телените копчета отзад на яката и на гърба се изплъзваха от пръстите й и се забиваха в диплите на газения плат. Тя едвам ги напипваше.
В стаята влезе завареницата Ксюша, събудена от идването й.
— Защо сте на тъмно, майко, искате ли да ви донеса лампата?