— Няма нужда. Вижда се.
— Дайте да ви откопчая. Не се мъчете, майко.
— Не ме слушат пръстите, ще умра от мъка. Този чифутин не можа да зашие копчетата като човек, сляпа кокошка такава. Иде ми да ги отпоря от горе до долу и да му ги хвърля в лицето.
— Хубаво пяха в църквата. Тиха нощ. Чак дотук се чуваше.
— За пеенето, пяха. Само че ми е зле, драга моя. Пак ме прободе отсам и отсам. Навсякъде. Такива ми ти работи. Не знам какво ще правя.
— Хомеопатът Стидобски нали ви лекуваше?
— С неговите съвети, до един неизпълними. Конски доктор е твоят хомеопат, така е. Не е стока той, нищо не струва. Това първо. И второ — замина. Замина, замина. И не само той. Преди празника всичко търти да бяга от града. Дали не се е чуло за някакво земетресение?
— Ами тогава унгарският доктор, пленникът, и той ви беше помогнал.
— Пак глупости на търкалета. Като ти казвам, че няма никой, всички се пръснаха. Лайош Керени се намерил с други маджарци зад демаркационната линия. Та го накарали да служи. Взели го в Червената армия.
— Туй вашето си е чиста мнителност. Сърдечна невроза. И най-обикновеното внушение може да направи чудо. Помните ли я онази врачка, войнишката жена, дето тъй хубаво баеше. Изцеряваше на минутата. Забравих й името.
— Ама ти наистина ме смяташ за пълна идиотка. Сигурно пееш зад гърба ми за Сентетюрица.
— Опазил бог! Грехота е, маминке. По-добре ме подсетете как се викаше войнишката жена. На езика ми се върти. Няма да мирясам, докато не си го спомня.
— Имената й са повече от фустите. Не знам кое искаш. Кубарица й викат, и Мечката, и Злобарката. И още десетина прякора има. Изчезна и тя. Търси я, ако си нямаш работа. Прибраха я рабинята божия в Кежемския затвор. За помятане и някакви прахчета. А тя пък, дето ще кисне в затвора, офейкала къде Далечния изток. Нали ти казвам, всичко се разбяга. Влас Пахомич, Терьоша, леля ти Поля, милата. От честните жени само с тебе двете патки сме останали в целия град, мислиш, че се шегувам. Та каква ти лекарска помощ. Не дай боже нещо да стане и край, никого не можеш да намериш. Разправяха за някаква московска знаменитост в Юрятин, професор, син на сибирския търговец-самоубиец. Докато се наканя да го повикам, наредиха двайсет червени кордона по пътя, не можеш да кихнеш. Но остави това. Върви да си лягаш, и аз ще се помъча да заспя. Студентът Блажени нещо те заглавиква. Защо ще отричаш? Все едно не можеш да го скриеш, пламна като божур. Труди се нещастният ти студент над фотографиите в Светата нощ, проявява ми снимки и ги вади. И те не спят, и другите от тях мира нямат. Томик лае до възбог. И враната, тази проклетница, се е разграчила на ябълката в градината, май пак няма да мигна цялата нощ. Ама защо се засягаш, моля ти се, ах, мимозата тя, то пък дума да не кажеш. Нали са затуй студентите — да се харесват на момите.
6
— Що ли се дере там кучето? Трябва да видим какво става. То няма току-тъй да лае. Чакай, Лидочка, млъкни за малко. Трябва да се проучи обстановката. Току-виж, нахълтали ония есаули. Не излизай, Устин. И ти стой тук, Сивоблюй. Ще мине без вас.
Представителят от центъра, без да чува молбите да поизчака и да спре, продължи с уморена ораторска скоропоговорка:
— Съществуващата в Сибир буржоазно-военна власт с нейната политика на грабежи, непосилни данъци, насилие, разстрели и изтезания трябва да отвори очите на заблудените. Тя е враждебна не само на работническата класа, но фактически и на цялото трудово селячество. Сибирското и уралското трудово селячество трябва да разбере, че само в съюз с градския пролетариат и войниците, в съюз с киргизката и бурятската сиромашия…
Най-сетне чу, че го прекъсват, спря, обърса с кърпа потното си лице, уморено отпусна подпухнали клепачи, затвори очи.
Близкостоящите се обадиха тихо:
— Почини си малко. Пийни водица.
На обезпокоения партизански водач бе обяснено:
— Какво се тревожиш? Всичко е наред. Сигналното фенерче е на прозореца. Караулът, образно казано, с очи изяда пространството. Смятам, че може да се възобнови словото по доклада. Говорете, другарю Лидочка.
Вътрешността на голямата барака беше опразнена. В разчистената част се провеждаше нелегално събрание. Дървата бяха наредени до тавана като параван, който отделяше тази, празната част от преддверието и входа. В случай на опасност им беше осигурен подземен ход с излаз към задните дворове на Константиновския сокак зад манастирската стена.
Докладчикът с черна памучна шапчица, която покриваше плешивата му глава, с матово бледозеленикаво лице и черна брада до ушите обилно се потеше на нервна почва и непрестанно го обливаха горещи вълни. Той жадно припалваше недопушената си угарка от горещата въздушна струя на запаления газеник на масата и ниско се навеждаше над разпилените листчета. Нервно и припряно местеше над тях късогледите си очи, сякаш нещо душеше, и продължаваше с безцветен, уморен глас: