— Гошка като се развика: крий се, мухльо! И аз се мушнах.
— Гошка е друго нещо. Рябих цялата фамилия са на мушката, понеже са неблагонадеждни. Те имат роднини в Ходатское. Работници са, пролетарска семка. Не шавай, глупако неден, стой мирен. Тук всичко наоколо е осрано и наповръщано. А си мръднал, а ще се омажеш и ти, и мен ще оплескаш. Не усещаш ли как смърди? Щрезе що хвърчи из селото? Търси пажинските. Другоселците.
— Защо, Коска? Как стана всичко това? Отде се почна?
— Заради Санка е цялата тупурдия, заради Санка Пафнуткин. Стоим в редица голи да ни освидетелствуват. Идва време за Санка, таман неговият ред. Той не се съблича. Беше подпийнал, дойде в канцеларията нетрезвен. Писарят му прави забележка. Събличайте се, вика. Любезно. На „ви“ му говори. Военният писар. А Санка грубо: няма. Не желая да си показвам пред всички части от тялото. Ужким му е неудобно. И мърда леко на верев към писаря, все едно ще го цапне циганската. Да. И представяш ли си. Никой гък не успя да каже — наведе се, хвана бюрото на писаря за едното краче и с всичко, дето беше по него, с мастилницата, с военните списъци — тряс на пода! Отвътре изскочи Щрезе: „Аз, кресна, няма да търпя тук безчинства, ще ви дам аз една безкръвна революция и неуважение към закона на официално място. Кой е подстрекателят?“
А Санка търчи към прозореца: „Помощ, вика, грабвайте си дрехите! Тук ще ни довършат, другарчета!“ Аз бягам за дрехите, пътем се обличам и хвърча при Санка. Той изби стъклото с юмрук, рипна на улицата — иди го гони! Аз подире му. Още някакви си. И да ни няма! А след нас вече вой, потеря. Пък да ме питат защо беше всичко? Никой нищо не разбра.
— Ами бомбата?
— Какво бомбата?
— Кой я хвърли? Не бомбата де, гранатата.
— Божичко, че да не сме ние!
— Ами кой?
— Отде да знам? Друг някой. Гледа: суматоха, какво ли си вика, дай пък аз в паниката да вдигна сградата във въздуха! Ще обвинят пак онези. Някой политически ще е сигурно. Тук нали е пълно с политически от Пажинск. Тихо. Млък! Гласове. Чуваш ли? Хората на Щрезе се връщат. Е, край с нас! Шът, ти казвам!
Гласовете се приближаваха. Скърцаха ботуши, звънтяха шпори.
— Не ми възразявайте. Знам аз. Нямам грешка. Някъде говореха — чу се началническият все по-ясен петербургски глас на полковника.
— Може да ви се е счуло, ваше превъзходителство — успокояваше го малоермолаевският кмет, старецът риботърговец Отвяжистин. — Па може и да са говорили, какво толкоз. Село е това, не е гробище. Може и да са говорили. В къщите не живеят твари безсловесни. Па може и таласъм да души някого насъне.
— Де-де! Ще ви дам аз едни шмекерии, какво ми се правите на вода ненапита! Таласъми! Май доста сте се разпуснали тук! Докарайте се до световната революция, да ви видя после. Таласъм!
— За бота, ваше превъзходителство, господин полковник! Каква международна! Кютуци празноглави, тиквеници загубени! Те в старите требници се запъват на всяка дума. Каква ти революция!
— Така опявате всички до първата улика. Да се огледа помещението на кооперативния магазин от горе до долу. Да се обърнат всички сандъци, да се прегледа под тезгяхите. Да се претърсят околните къщи.
— Тъй вярно, ваше превъзходителство.
— Пафнуткин, Рябих, Нехвальоних — живи или мъртви. Ако ще от преизподнята. И момчето на Галузин. Нищо, че татко му държи политически речи, всичко е лъжа и измама. Напротив. Това няма да ни заблуди. Хване ли се търговец да ти ораторствува, не му е чиста работата. Все ще има нещо съмнително. Защото това не е нормално. По негласни сведения в техния двор в Крестовоздвиженск се крият политически, свикват се тайни събрания. Малкият да се хване. Още не знам какво ще го правя, ама само да открия нещо, ще го обеся най-безжалостно за назидание на останалите.
Потерята продължи нататък. Когато се отдалечиха на доста голямо, разстояние, Коска Нехвальоних попита примрелия Терьошка Галузин:
— Чу ли?
— Да — с безжизнен глас пошепна онзи.
— Сега с тебе, Санка и Гошка трябва да хващаме гората. Не казвам, че завинаги. Докато се освестят. Пък като поутихне, ще видим. Може и да се върнем.
Единадесета част
ГОРСКОТО войнство
1
Живаго вече втора година се губеше при партизаните. Границите на този плен бяха твърде неясни. Мястото на заточението му не беше оградено със зид. Нито го пазеха, нито го наблюдаваха. Партизанската войска се придвижваше непрекъснато. Юрий Андреевич се местеше заедно с нея. Тя не се делеше, не странеше от народа, през чиито селища и области минаваха. Смесваше се с хората и се разтваряше сред тях.