Каруцата на Юрий Андреевич чакаше в задния двор, до вратата на склада. От помещението се изнасяха денкове, стъкленици и кутии.
Заедно с хората тъжно наблюдаваше товаренето кльощавата и келява кобила на аптекаря. Дъждовният ден клонеше към свечеряване. Небето малко се проясни. За миг се появи слънцето в пръстен от облаци. То залязваше. Лъчите му като тъмен бронз плиснаха в двора и зловещо позлатиха локвите с тор. Вятърът не ги браздеше. Торовата каша не мърдаше от тежестта си. Но водата по шосето се набраздяваше от вятъра и пламтеше в цинобър.
А войската се точеше и се точеше отстрани край пътя и заобикаляше най-дълбоките трапове и ями. В реквизираната партида лекарства се намери цяла стъкленица с кокаин, който напоследък смъркаше партизанският началник.
3
Докторът имаше работа до гуша. През зимата тиф, през лятото дизентерия и освен това усилен приток от ранени в бойните дни на възобновяващите се военни действия.
Въпреки неуспехите и преобладаващите отстъпления партизанските колони непрестанно се попълваха с нови въстаници в местата, откъдето минаваха селските пълчища, и с бегълци от противниковия лагер. През тази година и половина, прекарана от доктора при партизаните, войската им се удесетори. Когато на заседание на нелегалния щаб в Крестовоздвиженск Ливерий Микулицин бе съобщил числеността на силите си, той ги преувеличи поне десет пъти. Сега бяха достигнали посочената цифра.
Юрий Андреевич имаше помощници, няколко души от скорошни санитари с необходимия опит. Негова дясна ръка станаха един унгарски комунист и военен лекар от пленниците Лайош Керени, наричан в лагера другарят Лаещ, и фелдшерът хърватин Ангелар, също австрийски военопленник. С първия говореше на немски, с другия, който беше родом от славянската част на Балканския полуостров, криво-ляво се разбираха на руски.
4
Според международната конвенция за Червения кръст военните лекари и служещите в санитарните части нямат право да участвуват въоръжени в бойните действия на воюващите. Но веднъж докторът против волята си трябваше да наруши това правило. Завързалата се схватка го завари на бойното поле и го накара да раздели съдбата на сражаващите се, като стреля.
Партизанската верига, в която докторът залегна заедно със свързочника на отряда, беше заела края на гората. Зад гърба на партизаните се простираше тайгата, а пред тях — Откритото поле, незащитено пространство, по което настъпваха белите.
Те прииждаха и вече бяха наблизо. Докторът ги виждаше добре, всяко лице. Бяха момчета и младежи от невоенните прослойки на столичното общество и по-възрастни хора, мобилизирани от запаса. Но атмосферата се създаваше от младите, от студентите първокурсници и гимназистите, наскоро записани доброволци.
Докторът не познаваше никого, но половината лица му се струваха близки, виждани, знайни. Едни му напомняха бивши съученици. Дали не бяха по-малките им братя? Други като че ли беше срещал в театралните или уличните тълпи в онези години. Техните изразителни, привлекателни физиономии му изглеждаха сродни, свои.
Изпълнението на дълга, както те го разбираха, им вдъхваше възторжен героизъм, ненужен и предизвикателен. Те крачеха в разтегнати редици, изправени в цял ръст, превъзхождайки по стойка кадровите офицери и перчейки се с храбростта си, пренебрегваха прибежките и залягането в полето, макар че имаше възвишения, бабуни и издатини, зад които можеха да се скрият. Партизанските куршуми ги покосяваха почти поголовно.
Насред широкото голо поле, по което напредваха белите, имаше едно мъртво, черно дърво. Било е овъглено от мълния или от накладен огън, а може да се е разцепило и обгоряло при някое от предишните сражения. Всеки от настъпващите доброволци хвърляше поглед към него с изкушението да се скрие зад дънера му за по-безопасен и точен прицел, но преборваше съблазънта и продължаваше напред.
Партизаните, имаха ограничено количество патрони. Трябваше да ги пестят. Имаха заповед, подкрепена с взаимното им съгласие, да стрелят от малки разстояния и с пушки, равни на броя на видимите мишени.
Докторът лежеше в тревата без оръжие и наблюдаваше хода на сражението. С цялата си душа съчувствуваше на геройски загиващите момчета. Той от сърце им желаеше сполука. Бяха все деца от семейства, които вероятно му бяха близки по дух, по възгледи, по нравствена позиция, по светоглед.