Хрумна му мисълта да се втурне при тях на поляната и да им се предаде, като по този начин намери избавлението си. Но това беше рискована и много опасна крачка.
Докато дотича до средата на поляната, вдигнал ръце, можеха да го застрелят и от двете страни, и в гръб, и в лице, своите — заради извършеното предателство, чуждите — поради неразбиране на намеренията му. Той вече неведнъж беше изпадал в подобни ситуации, беше обмислял всички възможности и отдавна беше отхвърлил тези планове за спасение като неизпълними. И примирен с двойствените си чувства, докторът продължаваше да лежи ничком, с лице към поляната, и невъоръжен следеше от тревата хода на боя.
Но съзерцанието и бездействието сред врящата наоколо борба не на живот, а на смърт, беше немислимо и свръх човешките сили. И не от вярност към лагера, към който го беше приковала съдбата, не и заради собствената си самозащита, а защото трябваше да следва реда на събитията, да се подчинява на законите на онова, което се разиграваше пред очите му и около него. Противно на правилата беше да остане безучастен към всичко това. Трябваше да прави същото, което правеха останалите. Кипеше битка. В него и в другарите му стреляха. Трябваше да отговори на огъня.
И когато свързочникът до него се сгърчи, после се изпъна и се вцепени неподвижно, Юрий Андреевич припълзя, свали му паласката, взе му пушката и като се върна на мястото си, започна да я празни изстрел след изстрел.
Но жалостта не му даваше да се цели в младите, на които симпатизираше и съчувствуваше. А да стреля лудешки във въздуха беше твърде глупаво и безсмислено, това противоречеше на намеренията му. И като избираше моментите, когато нямаше никого от нападателите между него и целта, той взе да стреля в обгорялото дърво като в мишена. Дори си измисли свой собствен начин.
Мереше се и по време на все по-точното прицелване започваше неусетно и съвсем леко да усилва натиска върху спусъка, като че ли без намерението някога да стреля, докато дръпването на курока и изстрелът не идваха някак от само себе си, сякаш ненадейно — и така докторът захвана с привична точност да сипе край безжизненото дърво улучените сухи долни клонки.
Но — о, ужас! Колкото и да внимаваше да не уцели някого, един, после втори от атакуващите току се мярваха в решителния миг между него и дървото и пресичаха линията на прицела в момента на гърмежа. Той леко закачи и рани двамина, а на третия нещастник, който падна близо до дървото, това му коства живота.
Най-накрая бялото командуване, като се убеди в безсмислеността на начинанието, даде заповед за отстъпление.
Партизаните бяха малко. Главните им сили частично бяха в движение, частично бяха отклонени за друга битка с много по-значителни сили на противника. Отрядът не предприе преследване на отстъпващите, за да не издаде своята малобройност.
Фелдшерът Ангелар доведе в горичката двама санитари с носилки. Докторът им нареди да се заемат с ранените, а той отиде при неподвижния свързочник. Тайно се надяваше, че онзи още диша и ще може да бъде спасен. Но свързочникът беше мъртъв. За по-сигурно Юрий Андреевич разкопча рубашката на гърдите му и се вслуша в сърцето му. То не биеше.
На врата на убития висеше шнурче с муска. Юрий Андреевич я свали. В нея намери зашито в плат полуизтляло и изтрито по ръбовете листче. Докторът разгъна почти разпадналите се парченца.
Листчето съдържаше извадки от деветдесети псалм с онези изменения и отклонения, които внася народът в молитвите, като постепенно се отдалечава от оригинала с всеки нов препис. Църковнославянският текст беше преписан на руски.
В псалма е казано: „Който живее под покрива на Всевишния…“ В текста това бе станало заглавие на заклинанието: „Всевишен покрив.“ Стихът на псалма: „Няма да се уплашиш… от стрелата, която лети денем“ се бе превърнал в окуражаващо: „Не се бой от стрелата на летящата война.“ „Защото позна името ми“ — казва псалмът. А листчето: „Блазни името ми.“ „С него съм в скърби; ще го избавя…“ бе станало: „С него скоро ще забравя.“
Смяташе се, че текстът на този псалм е чудодеен и предпазва от куршуми. Войниците си го носеха за талисман още през империалистическата война. Минаха десетки години и много по-късно и арестантите започнаха да си го зашиват в дрехите и си го повтаряха затворниците, когато ги извикваха при следователите за нощните разпити.
От свързочника Юрий Андреевич отиде на поляната при убития от него млад белогвардеец. Красивото лице на момчето носеше белега на невинността и всеопрощаващото страдание, „Защо го убих?“ — помисли си докторът.
Разкопча шинела му и широко го отметна. На хастара любеща, навярно майчина ръка беше избродирала калиграфски: Серьожа Ранцевич — името и презимето на убития.