През отвора на рубашката висеше верижка с кръстче, медальон и някакъв плосък златен амулет или муска с повредено, сякаш чукнато с пирон капаче, което се беше открехнало. Отвътре бе изпаднало сгънато листче. Докторът го разгъна и не повярва на очите си. Беше същият деветдесети псалм, но в оригиналния си славянски вид и напечатан.
В това време Серьожа изстена и се изпъна. Той беше жив. Както се разбра по-късно, беше зашеметен от лека вътрешна контузия. Куршумът почти в края на траекторията си беше улучил майчиния му талисман и това го беше спасило. Но какво можеха да направят с изпадналия в безсъзнание белогвардеец?
Озверяването на воюващите по това време вече бе преминало всякакви граници. Пленниците не се доставяха живи до местоназначението, ранените неприятели се убиваха в полето.
При променливия състав на горското опълчение, в което ту се вливаха нови желаещи, ту напускаха или се прехвърляха при неприятеля някои от старите бойци, Ранцевич, ако строго се опазеше тайната, можеше да бъде представен за нов, наскоро постъпил съюзник.
Юрий Андреевич свали горните дрехи на убития свързочник и с помощта на Ангелар, когото посвети в намеренията си, преоблече момчето още преди да е дошло в съзнание.
Двамата с фелдшера го излекуваха. Когато Ранцевич се възстанови, го пуснаха, макар да не криеше от спасителите си, че ще се върне в Колчаковите редици и ще продължи борбата срещу червените.
5
През есента партизанският лагер се разположи в Лисий нос, малка горица на висок хълм, под който се носеше пенлив бързей, обикаляше го от три страни и подмиваше бреговете му.
Преди партизаните тук бяха зимували капелевците. Те бяха направили укрепления в гората собственоръчно и с помощта на околните жители, а през пролетта бяха напуснали лагера. Сега в невзривените им блиндажи, окопи и съобщителни траншеи се бяха настанили партизаните.
Ливерий Аверкиевич беше прибрал доктора в своята землянка. Втора нощ го занимаваше с приказки и не го оставяше да спи.
— Бих искал да знам какво ли прави сега достопочтеният ми родител, уважаемият ми фатер — моят папахен.
„Господи, не мога да понасям този шутовски тон — въздишаше наум докторът. — Цял бащичко!“
— Доколкото можах да установя от досегашните ни събеседвания, доста добре сте опознали Аверкий Степанович. И ми се струва, нямате твърде лошо мнение за него. А, милостиви господине?
— Ливерий Аверкиевич, утре имаме предизборна сбирка при градището. Освен това наближава съдът на санитарите спиртоварци. С Лайош още не сме готови с материалите. За тази цел ще се съберем утре. А не съм спал две нощи. Имайте милост. Нека отложим разговора.
— Не, все пак да се върнем на Аверкий Степанович. Какво ще кажете за стария?
— Баща ви още не е никак стар. Защо се изразявате така за него. А сега ще ви отговоря. Често съм ви казвал, че не се ориентирам много в разните градации на социалистическия екстракт и не виждам голяма разлика между болшевиките и другите социалисти. Баща ви е от хората, на които Русия дължи вълненията и безредиците в последно време. Той е революционер по тип и характер. Като вас е представител на руското бунтовно начало.
— Това похвала ли е или порицание?
— Още веднъж ви моля да отложим спора за по-удобно време. Освен това обръщам ви внимание, че пак без мярка злоупотребявате с кокаина. Вие го разхищавате на своя глава от поверените ми запаси. Кокаинът ни е нужен за съвсем други цели, да не говорим, че е отрова и че аз отговарям за вашето здраве.
— Пак не бяхте на вчерашните занимания. У вас е атрофирана обществената жилка като у неграмотните женоря и най-назадничавите еснафи. А пък сте доктор, начетен човек, и май нещо пишете. Обяснете ми как могат да се съчетаят тези неща?
— Не знам как. Сигурно никак не се съчетават, какво да се прави. Жалко за мен.
— Тора смирение е по-опасно от гордостта. Вместо да се подсмивате така язвително, по-добре да бяхте се запознали с програмата на нашите курсове и да признаете високомерието си за неуместно.
— Моля ви се, Ливерий Аверкиевич! Какво високомерие! Прекланям се пред вашата възпитателна работа. Прегледът на въпросите се повтаря в дневния ред. Чел съм го. Вашите схващания за духовното развитие на войниците са ми известни. Възхищавам се от тях. Всичко, което сте казали за отношението на воина от народната армия към неговите другари, към слабите, беззащитните, към жената, към идеята за чистотата и честта — това е почти същото, на което се основава и духоборческата община, това е своего рода толстоевство, това е мечтата за достойно съществувание, моето юношество премина в подобни настроения. Аз ли ще им се присмивам?!