Но първо, идеите за общо усъвършенствуване така, както започнаха да се възприемат след Октомври, не ме ентусиазират. Второ, всичко това е още далеч от реализация, а само за общите приказки вече е платено с такива морета от кръв, че се съмнявам дали целта оправдава средствата. Трето, и то е най-важното, когато чувам за преустройство на живота, губя самообладание и изпадам в отчаяние.
Преустройване на живота! Така могат да разсъждават само хора, които вероятно са патили и препатили, но никога не са познавали живота, не са усещали неговия дух, душата му. За тях битието е някакъв безформен груб материал, който не е облагороден от допир с тях и който се нуждае от тяхната обработка. А животът никога не е материал и вещество. Той самият, ако искате да знаете, непрекъснато се самопреустройва и пресътворява, той самият е много над нашите скудоумни теории.
— И все пак посещаването на събранията и общуването с тези чудесни, прекрасни наши хора, смея да предположа, би повишило настроението ви. Нямаше да се отдадете на меланхолията. Досещам се откъде идва тя. Тежи ви, че ни бият и че не виждате никакъв проблясък пред нас. Но никога, друже мой, не бива да изпадаме в паника. Знам и много по-страшни неща, които лично ме засягат — те още не подлежат на разгласяване, — но пак не губя самообладание. Нашите несполуки са временни. Гибелта на Колчак е неминуема. Помнете ми думата. Ще видите. Ние ще победим. Успокойте се.
„Не, това е безподобно! — помисли си докторът. — Какви детинщини! Каква заблуда! Безкрайно му повтарям за несходството на нашите възгледи, той ме плени и силом ме държи тук, и на всичкото отгоре си въобразява, че неговите несполуки трябва да ме притесняват, а сметките, които си прави, и надеждите му ще ме изпълнят с кураж. Каква себичност! Интересите на революцията и съществуването на слънчевата система за него е едно и също.
Докторът потръпна. Не отговори нищо, само вдигна рамене, без ни най-малко да крие, че наивността на Ливерий препълва чашата на търпението му и вече едвам се сдържа. И Ливерий го разбра.
— Юпитере, ти се сърдиш, значи не си прав — каза той.
— Разберете, моля ви, най-сетне, че всички тези приказки не са за мен. «Юпитер», «самообладание», «ако кажеш „а“, трябва да кажеш и „бе“», «Мор си свърши работата, Мор може да си върви» — всички тези пошлости, всички тези изрази не са за мен. За мен, ако кажа «а», не означава да кажа «бе», дори да се скъсате и да се пръснете! Допускам, че наистина сте светилата, и освободителите на Русия, че без вас тя е загубена, тя ще да затъне в нищета и невежество — и въпреки това не ме интересувате, плюя на вас, не мога да ви търпя и вървете всички по дяволите!“
Вашите духовни идоли прекаляват с поговорките, но са забравили най-важната, че насила хубост не става, та им е станало навик да освобождават и ощастливяват най-вече такива, дето не са ги молили за това. Сигурно си въобразявате, че за мен не съществува нищо по-хубаво в света от вашия лагер и вашата компания. Сигурно трябва да ви благославям и да съм ви благодарен за неволята си, задето ме освободихте от семейството ми, от сина ми, от дома ми, от всичко, което ми е скъпо и с което живея.
Плъзнали са слухове за нашествие на неизвестна неруска част във Варикино. Говори се, че то е разгромено и оплячкосано. Каменодворски не го отрича. Споменават, че моето семейство и вашето са успели да избягат. Някакви митични същества с дръпнати очи, с памуклийки и калпаци в най-големите студове минали Ринва по леда, без дума да кажат, изпозастреляли всичко живо в града и после изчезнали пак така загадъчно, както се появили. Знаете ли нещо? Истина ли е?
— Глупости. Измишльотини. Непроверени слухове, пръскани от злонамерени хора.
— Ако сте така добър и великодушен, както в наставленията си за нравственото възпитание на войниците, пуснете ме накъдето ми видят очите. Ще ида да потърся близките си, не знам за тях изобщо живи ли са и къде са. Ако ли не, млъкнете, моля ви се, и ме оставете на мира, защото всичко останало не ме интересува и не отговарям за себе си. Нямам ли право, в края на краищата, просто да поспя, дяволите да ви вземат!
Юрий Андреевич легна по очи, забил лице във възглавницата. С всички сили се мъчеше да не чува оправданията на Ливерий, който продължи да го утешава, че до пролетта белите непременно ще бъдат победени. Гражданската война ще свърши, ще настане свобода, благоденствие, мир. Тогава никой няма да задържа доктора. Но засега се иска търпение. След всичко изживяно, след толкова жертви и чакане остава още малко да почака. То и къде ли ще върви сега? В негов собствен интерес е да не бъде пускан никъде сам.