„Пак старата песен! Само знае да си чеше езика! Как не го е срам толкова години да дъвче едно и също? — се питаше и негодуваше Юрий Андреевич. — Наслаждава се на собствения си глас, лапацало, мръсен кокаинист! За него няма нито нощ, нито сън, не може да се живее с този проклетник! Как го мразя! Бог ми е свидетел, някой ден ще го убия.
О, Тоня, горкото ми момиче! Жива ли си? Къде си? Господи, че тя отдавна трябваше да е родила! Как е минало раждането? Момче ли или момиче? Мили мои, какво става с вас? Тоня, вечен мой укор и моя вина! Лара, не смея да те назова, да не би заедно с името ти да излети и душата ми. Господи! Господи! А този само философствува и не млъква, омразно, тъпо животно! О, някой ден няма да издържа и ще го убия, ще го убия!“
6
Отмина циганското лято. Настъпиха ясните дни на златната есен. В западния край на Лисий нос се подаваше от земята дървената куличка на бившия доброволчески блокхауз. Там Живаго се беше уговорил да се срещне с доктор Керени, асистента си, за да обсъдят някои общи проблеми. В уречения час той дойде на мястото. В очакване на колегата се заразхожда по пръстения вал на полусрутения окоп, качи се, влезе в кулата и се загледа през празните амбразури на картечните гнезда към гористите далнини оттатък реката.
Есента вече беше теглила рязка граница в гората между иглолистния и широколистния свят. Първият като мрачна, почти черна стена стоеше настръхнал в дълбочината, вторият просвятваше в пролуките с виненоогнени петна като старинен градец с вътрешна крепост и златовърхи дворци, скътан в гората.
Пръстта в рова под краката на доктора и в коловозите на горската пътека, стегната и вкоравена от утринните слани, беше обсипана, затрупана със сухите и дребни като подстригани къдрички листа на окапала върба. Есента ухаеше на тези горчиви кафяви листенца и издъхваше хиляди други аромати. Юрий Андреевич жадно вдишваше особения мирис на ледена кисела ябълка, на горчива суша, на сладка влага и на син септемврийски въздух, който напомняше мириса на парата, когато огнище се пръсне с вода или се гаси пожар.
Не забеляза кога Лайош се беше доближил откъм гърба му.
— Добър ден, колега — му каза той на немски.
Двамата заговориха делово.
— Имаме три точки. За спиртоварците, за реорганизацията на лазарета и аптеката, и третата, по мое настояване, за амбулаторното лечение на душевните болести в походни условия. Може би не виждате такава необходимост, но според моите наблюдения ние сме на границата на лудостта, драги Лайош, и тези видове съвременно безумие имат формата на някаква инфекция, те са прилепчиви.
— Много интересен въпрос. После ще се върнем на него. Първо. В лагера се надига брожение. Съдбата на спиртоварците буди съчувствие. Мнозина също се вълнуват за съдбата на семействата, които бягат от селата заради белите. Част от партизаните отказват да напуснат лагера заради идващите обози с техните жени, деца и старци.
— Да, ще трябва да ги изчакаме.
— И всичко това пред изборите на единно командуване, общо и за другите отряди, които не са ни подчинени. Мисля, че единственият кандидат е другарят Ливерий. Младежката група предлага друг, Вдовиченко. Той е представител на чуждо за нас крило, което беше с групата на спиртоварците — синове на кулаци и дребни търговци, колчаковски дезертьори. Те най-много вдигат пара.
— И какво ще стане според вас със санитарите, които са варили и продавали ракия?
— Според мен ще ги осъдят на разстрел и ще ги помилват, като им заменят присъдата с условна.
— Добре, да не губим време. Да се върнем на нашите задачи. Реорганизацията на лазарета. Това бих искал да разгледаме на първо място.
— Да. И трябва да ви кажа, че в предложенията ви за психиатрична профилактика не виждам нищо странно. Аз съм на същото мнение. Появиха се и се ширят душевни заболявания от най-типичния вид, които носят определените белези на времето, предизвикани са непосредствено от историческите особености на епохата. Имаме тук един войник от царската армия, много съзнателен, с вроден класов инстинкт. Памфил Палих. Той тъкмо на тази тема е превъртял, има страхова невроза за близките си, в случай че бъде убит, а те попаднат в ръцете на белите и трябва да отговарят за него. Много сложна психология. Мисля, че неговото семейство ни следва в бежанския обоз и вече е близо. Не владея достатъчно добре езика, за да го разпитам по-подробно. Проучете случая от Ангелар или от Каменодворски. Добре е да го прегледаме.
— Знам го, как да не го знам, много добре го познавам. Едно време сме се виждали в армейския съвет. Черноок, свиреп, с ниско чело. Не разбирам какво толкова му харесвате. Винаги е за крайни мерки, за жестокост и екзекуции. Винаги ме е отблъсквал. Както и да е. Ще се заема с него.