7
Беше ясен и слънчев ден. Времето продължаваше да е тихо и сухо както през цялата изминала седмица.
Откъм вътрешността на лагера като далечен морски прибой долиташе смътен шум от струпване на много хора. Чуваха се крачки на бродещи из гората, гласове, удари на брадва, звън на наковалня, цвилене на коне, джафкане на кучета, пеене на петли. През гората се движеха почернели, белозъби, усмихнати хора. Едни познаваха доктора и му кимаха, други, които не го познаваха, отминаваха, без да го поздравят.
Партизаните наистина не искаха да напуснат Лисий нос, докато не ги настигнат бежанците — семействата им, натоварени на каруци, бяха вече близо до лагера, и в гората започна подготовка за скорошно вдигане и пренасяне нататък, на изток. Нещо потягаха и чистеха, косяха зарядните сандъци, преброяваха каруците и ги оглеждаха дали са изправни.
Насред гората имаше голяма утъпкана поляна, нещо като могила или градище, наречено с местното име буйвище. Там обикновено се свикваха сбирките на войската. За днес също беше обявено общо събрание, за да им съобщят нещо важно.
В гората беше пълно с още непожълтяла шума. В най-непроходимите места тя още беше свежа и зелена. Ниското следобедно слънце я пронизваше отзад с лъчите си. Листата пропускаха слънчевата светлина и пламтяха откъм опакото си с прозрачния огън на зелено стъкло.
На откритата полянка близо до архива си началникът на свързочната служба Каменодворски гореше прегледаните и ненужни книжа на попадналата му капелевска полкова канцелария заедно с купчините собствена партизанска отчетност. Огънят беше напален така, че гореше срещу слънцето. То просветваше през прозирните пламъци както през горската зеленина. Огънят не се виждаше и само слюдените струи горещ въздух подсказваха, че нещо гори и се нажежава.
Тук-там пъстрееха зрели горски плодове: кокетните пискюли на синапа, тухленочервеникавият сух бъз, преливащите бяло-червени гроздове калина. Във въздуха бавно плуваха водни кончета, шарени и прозрачни като огъня и гората, стъклените им крилца прозвънваха.
Юрий Андреевич от дете обичаше вечерната гора, пронизана от проблясъците на залеза. В такива минути стълбовете светлина сякаш минаваха и през него. Като дар на живия дух изпълваше гърдите му този поток, прерязваше цялото му същество и двукрил избликваше иззад раменете му. Младежкият първообраз, който се формира у всекиго за цял живот и после завинаги остава негово вътрешно лице, негова личност, с цялата си първоначална мощ се пробуждаше у него и караше природата, гората, вечерното зарево и всичко осезаемо да се преобразява в същото първично и всеобхватно подобие на момиче. „Лара!“ — едва прошепваше той със затворени очи или мислено се обръщаше към целия си живот, към целия божи свят, към цялото разпростряно пред него окъпано в слънце пространство.
Но продължаваха поредните, злободневните събития, в Русия вече беше станала Октомврийската революция, той беше в плен при партизаните. И сякаш в някакъв у нас, отиде при огъня на Каменодворски:
— Деловодството ли унищожавате? Не сте ли го изгорили още?
— Ами! Толкова нещо се е натрупало.
Докторът с върха на ботуша подритна и разтури една от събраните купчини. Това беше телеграфната щабна кореспонденция на белите. Смътно си представи, че сред листчетата ще му се мерне името на Ранцевич, но се излъга. Бяха някакви безинтересни купища миналогодишни шифровани донесения с неразбираеми съкращения от рода на: „Омск генкварвърх първи копие Омск нащаокр омски карта четиридесет версти Енисейски неполучена.“ Побутна с крак другата камара, от нея се посипаха протоколи от стари партизански събрания. Най-отгоре видя бележка: „Спешно. За отпуските. Преизбиране членовете на ревизионната комисия. Текущи. Поради недоказани обвинения на учителката от Игнатодворци армейският съвет е на мнение…“
В това време Каменодворски извади нещо от джоба си, подаде го на доктора и каза:
— Това е разписанието на вашата медицинска част в случай, че тръгнем от лагера. Каруците с партизанските семейства вече са близо. Лагерните разногласия днес ще се уредят. Всеки момент може да потеглим.
Докторът хвърли поглед на листа и ахна.
— Още по-малко, отколкото ми дадохте миналия път. А ранените са доста повече! Лекоранените и амбулаторните ще вървят пеша. Но те се броят на пръсти. А с какво ще превозим тежкоранените? Ами медикаментите, носилките, оборудването?