Памфил. Палих беше як селянин с черна буйна коса и брада и с бабунесто чело, което изглеждаше като двойно заради удебелената челна кост — тя като пръстен или меден обръч стягаше главата му в слепоочията. Това му придаваше неприятен и зловещ вид на човек, който гледа накриво, изпод вежди.
В началото на революцията, когато както през деветстотин и пета година съществуваше опасността, че и този път революцията ще мине като кратковременно събитие в историята на просветените върхушки, а до най-дълбоките низини няма и да стигне и няма да ги досегне, започнаха с всички сили да агитират народа, да го революционизират, за да го размърдат, да го разбишкат и да го разярят.
През онези първи дни хора като войника Памфил Палих, които без никаква пропаганда зверски люто ненавиждаха интелигенцията, господарите и офицерството, изглеждаха като безценна находка за възторжените леви интелигенти и страшно се ценяха. Тяхната безчовечност се смяташе за връх на класовото съзнание, тяхното варварство — за образец на пролетарска твърдост и революционен усет. Такова беше отношението и към Памфил. Ценяха го и партизанските главатари, и партийните водачи.
В очите на Юрий Андреевич този мрачен и необщителен бабанко изглеждаше донейде като ненормален изрод поради общото си бездушие и еднообразието и убожеството на всичко, което му беше близко и което можеше да го занимава.
— Да влезем в палатката — покани го Памфил.
— Не, няма нужда. Пък и не можем. Но на открито е по-хубава.
— Добре. Както кажеш. Наистина е като бърлога. Ще си побъбрим тук на дльошките (така нарече струпаните надлъж дървета).
И те седнаха на брезовите стволове, които се движеха и пружинираха под тях.
— То дето се вика, лесно е да го кажеш, ама инак хич не е проста работа. Моето пък и за приказка няма да е лесно. И три години не стигат да се изприкажа. Не знам дори отде да почна.
Та тъй де. Живеехме си с булката. Млади бяхме. Тя въртокъщница. И аз си гледах селската работа, не ми тежеше. Деца, едно-друго. Взеха ме войник. Погнаха ме дяснофлангови. Войната. Какво да ти разправям. Ти си я знаеш, другарю медицински доктор. Та революцията. Отвори ми очите. Взе да разбира войникът. Не е немец, който е германец, чуждият, ами нашият си, той. Войници на световната революция, щиковете в земята, от фронта по домовете, ходом марш срещу буржоата! И тям подобни. Ти си ги знаеш, другарю военен медицински доктор. И тъй нататък. Гражданската. Хайде и аз в партизанството. Сега повечето ще прескоча, понеже инак никога няма да свърша. Сега, накратко или надълго, какво виждам аз в настоящия момент? Той, паразитинът, изблъска от Руския фронт Първи и Втори ставрополски и оренбургски казашки. Да не съм дете, че да не разбирам? Де да не съм служил в армията! Закъсали сме го, докторе, лошо ни се пише. Той какво иска, говедото? Иска да ни смаже с всичките си сили. Иска да ни обгради.
Сега аз понастоящем жена имам и деца. И ако той вземе да надвие, къде ще бягат те? Мигар някой ще ти вземе напред вид, че те за нищо не са виновни и не са му криви? Ами, кой ще ти мисли. Заради мене ще хване жената, ще я съсипе, заради мене ще изтормози и жената, и децата, душичката ще им извади. А пък аз тук да спя и да ям, нали. Ако щеш да си от желязо, пак можеш да се побъркаш и да се влудиш.
— Чуден човек си ти, Памфиле. Не те разбирам. С години си карал без тях и не си ги знаел къде са и що са, пък нищо. А сега, утре, дето се вика, ще се видите, и ти вместо да се радваш, ги опяваш.
— От преди до сега то си има голяма разлика. Белопагонните гадини започват да ни надвиват. За мен както и да е. Мен гроб ме чака. То сигурно тъй ми е било писано. Ама не мога и близките си да взема на оня свят. Ще паднат в лапите на звяра. Кръвчицата ще им изпие капка по капка.
— Затуй ли са тия буболечки. Чух, че ти се мержелеели буболечки.
— Добре де, докторе. Не ти рекох всичко докрай. Най-важното не ти рекох. Добре тогава, слушай истината, както си е, ама не ми придиряй, в очите всичко ще ти кажа.
Колцина от твоите хора са ми минали през ръцете, колко кръв господарска, офицерска към пролял — и нищо. Хич не ги и помня, всичкото като вода изтече. Само един маляк не ми излиза от главата, един маляк го застрелях на място и не мога да го забравя. Защо го погубих, клетника? Развесели ме, разсмя ме. От смях го застрелях, от глупост. Ей тъй.
През Февруарската беше. По времето на Керенски. Разбунтувахме се. Бяхме на железницата. Пратиха ни едно момче агитаторче, с приказка да ни дига за атаките. Та да се бием до победния край. Пристигна кадетчето с приказки да ни усмирява. Кльощав един. Туй му беше лозунгът: до победния край. И скочи значи с лозунга на пожарната бъчва, една пожарна бъчва имаше на гарата. Скочи значи на бъчвата, че оттам по-отвисочко да ни призове за бой, и не щеш ли, капакът ей тъй се прекатури под краката му и той цамбурна. Цопна във водата. Смях, смях! Направо ми призля, щях да пукна. Ама смехория! Пък в ръцете ми пушката. И се смея, смея се, край, не мога, все едно, че ме гъделичкат. Прицелих се и бум в него. И аз не знам как стана. Все едно, че някой ми дигна ръката.