Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха.
4
През лятото на хиляда деветстотин и трета година Юра с вуйчо си пътуваше с кабриолет през ливадите към Дуплянка, имението на Кологривов — фабрикант на коприна и голям покровител на изкуствата, и по-точно при Иван Иванович Воскобойников, педагог и популяризатор на полезни знания.
Беше началото на юли, разгарът на жътвата. Поради обедното време или по случай празника по нивите не видяха жива душа. Слънцето напичаше недоожънатите ниви като полуобръснати арестантски темета. Над полята кръжаха птици. Житото с натежали класове се разпростираше сред пълното безветрие или се вдигаше на кръстци далеч от пътя и те при дълго взиране приличаха на движещи се фигури, сякаш по линията на хоризонта крачеха земемери и нещо записваха.
— Ами тези — обърна се Николай Николаевич към Павел, разсилен и пазач в книгоиздателството, седнал ребром на капрата, сгърбен, метнал крак връз крак, което идеше да каже, че не е файтонджия и не кара конете по призвание, — тези господарски ли са или селски?
— Тия са господарските — отвърна Павел и взе да пали цигара, — а ония, — нагласи огънчето и дръпна и след дълга пауза бучна с дръжката на камшика на другата страна, — ония са си наште. Заспахте ли, бре! — подвикваше неспирно на конете и все дебнеше с око опашките и хълбоците им, тъй както машинист следи манометъра.
Но конете караха като всички коне в света, тоест коренникът в стръките препускаше с вродената непринуденост на семплата си натура, а логоят за незнаещото око изглеждаше безделник, дето дай му да огъне лебедова шия и да потропва в съпровода на звънчетата, които разлюляваше с подскоците си.
Николай Николаевич носеше на Воскобойников коректурите на книгата му по аграрния въпрос, която издателството го молеше да попромени във връзка с усиления цензурен натиск.
— Околията се бунтува — разправяше Николай Николаевич. — В Панковската община заклали един търговец, подпалили конезавода на земския началник. Как ти се струва? Какво се говори по вас из селата?
Но излезе, че Павел гледа на всичко по-мрачно и от цензора, дето искаше да укроти аграрните страсти на Воскобойников.
— Какво да се говори? Народът се е разпуснал. Много меко пипат — с нашего брата тъй не върви. Че ти на селяците малко от малко да им отпуснеш юздите — те живи ще се изядат, права бога ви казвам. Спите ли, бре!
Това беше второто отиване на вуйчото и племенника в Дуплянка. Юра мислеше, че помни пътя, и щом нивята се разбягваха встрани и като лек бордюр ги ограждаха отпред и отзад гори, му се струваше, че е познал мястото, дето трябва да свърнат надясно и след завоя да се мерне за миг и да се скрие десеткилометровата кологривовска панорама с блестящата река в далечината и железопътната линия отзад. Но всеки път се лъжеше. След нивята идваха нови нивя. Отново и отново ги обграждаха гори. От смяната на тези простори душата му се отпускаше. Искаше му се да мечтае и да мисли за бъдещето.
Още не беше написана нито една от книгите, с които Николай Николаевич по-късно щеше да се прослави. Но мислите му вече бяха ясни. Той не знаеше колко близък е неговият час.
Скоро сред представителите на тогавашната литература, сред университетските професори и философите на революцията щеше да се появи този нов човек, който бе размишлявал върху всичките им теми и който нямаше нищо общо с тях освен терминологията. Те всички се бяха вкопчили в някаква догма и се задоволяваха с думи и илюзии, а отец Николай беше свещеник, минал толстоевството и революцията, и продължаваше напред и напред. Жадуваше за мисъл окрилено веществена, която да очертае нелицемерно различим път в движението си и да промени света към по-добро, да е очевидна дори за детето и неукия, както блясъкът на светкавицата или тътенът на гръмотевицата. Жадуваше за новото.
Юра се чувствуваше добре с вуйчо си. Той приличаше на майка му. Като нея беше човек свободен, приемаше без предубеждение всичко непривично. Като на нея му беше присъщо благородното чувство за равенство с всеки. Като нея разбираше всичко от пръв поглед и умееше да изразява мислите си във формата, в която му хрумваха, докато още са живи и пълни със смисъл.