Как корав е на касиса листът.
Вкъщи — смях и стъклата звънтят,
там солят, мариноват и чистят,
и в бурканите гъби редят.
А лесът — шегобиец — не чака,
тоя шум е по склона развял,
дето, сякаш от огън, лещака
е опърлен от слънцето цял.
Пътят слиза към рова след малко,
тук за стария гнил коренак
и за дриплата есен е жалко —
всичко смитаща в зейнал овраг.
Че по-проста е тази вселена,
не тъй както го мислят, уви,
че лесът май във вир отразен е
и че всичко към края върви.
Да не мига човек на парцали,
щом докрай спепелен е светът
и прозорецът в налепи цял е —
бели сажди към него летят.
Тук пътека, през дупка в стобора
към брезовия лес лъкати.
Вкъщи врява и смях без умора,
смях и врява далече ехти.
11
СВАТБА
Тръгнали със звън и смях
с младата невеста,
след разходката — у тях
всичко се премести.
Зад завеси и врати
в нашите съседи
глъчката се прекрати —
от един до седем.
А в зори, в самия сън —
сън съня догоня —
пак излязоха навън
след акордеона.
И със своя стар баян
сипна хармониста
шум и плясък — длан о длан
блясък на мъниста.
Ето пак и пак, и пак
носи се частушка,
скача на кревата чак
и при нас се мушка.
Бяла като сняг, една
посред смях и врява,
свила в танца рамена,
като лебед плава.
И помахвайки с ръка,
свела поглед вляво,
сякаш не ситни с крака —
плава, плава, плава.
Мигом всичко онемя —
смях, игри и говор
се затриха вдън земя,
скриха се отново.
И пробуди се след тях
ехото вседневно,
смеси се с разкати смях
и с речта напевна.
И жадуващи за вие
като прашен вихър
в свода необятен, чист
гълъби извиха.
Сякаш гонят — погледни! —
сватбата в безкрая,
та щастливи сетнини
да й пожелаят.
Че животът ни е миг,
в който вливат всички
в тоя свят хилядолик
своята частичка.
Само сватба, в свода вън
бурна — както долу,
само песен, само сън,
само гълъб волен.
12
ЕСЕН
Домашните не са край тебе,
успях до крак да ги проводя
и самотата пак обсеби
сърцето, цялата природа.
И на, сами сме тая есен,
гората — тиха и пустинна.
Пътеките — тъй както в песен —
обрасли са наполовина.
Сега към нас се взират само
стените тъжни и студени.
Не ще ломим прегради двама,
ще гинем вече откровено.
В един ще седнем, в три ще станем
аз с книга, ти с игла в ръцете.
С целувките си ще престанем
в зори — и без да го усетим.
Все по-безгрижно, все по-пищно,
листа безумни, се пилейте
и чашата с печал предишна
догоре с днешна скръб долейте.
Привързаност и чар, и сладост!
Ще гаснем в шушнеща жарава!
Зарий се цяла в листопада!
Замри или обезумявай!
Ти хвърляш роклята на стола,
тъй както листите — гората,
когато падаш полугола
в обятията на халата.
Ти — дар на гибелната прелест,
когато сме като сразени.
А красотата значи смелост
и нас това така влече ни.
13
ПРИКАЗКА
Там, във време оно,
в приказна страна,
през ковила конник
бързал на война.
Тръгнал бил отдавна
той за тая сеч
и израствал бавно
тъмен лес далеч.
Свило се сърцето:
винаги се бой
от места, където
има водопой!
Но пришпорил коня,
той със сетен дъх
изкачил наклона
до самия връх.
Свърнал запъхтяно,
слязъл в суходол,
минал през поляна,
стигнал сипей гол.
И се спуснал в клека
и през него той
стигнал до пътека
и до водопой.
В безразсъден порив,
без да се бои,
спрял той коня морен,
да го напои.
Пещера, към нея —
през потока — брод,
синкав пламък тлеел
пред самия вход.
Кървав дим в очите
стелел пласт след пласт
и откъм горите
чул се жален глас.
И поел тогава
с тръпнещия кон
през рова направо
той към тоя стон.
Хвърлил взор юнашки
и видял това:
люспеста опашка,
змейова глава.
Змей девица млада
с тяло омотал,
бълвал — като в ада —
пламък мъртво-бял.
Шията висяла
като бич корав.
в рамото й бяло
впит със страшен гняв.