Че по стародавен
тежък обичай —
змеят получавал
откуп в тоя край.
Там така се грижел
простият народ
за бедняшки хижи
и за мил живот.
Шията обгърнал
здраво змеят стар
и така превърнал
в жертва този дар.
Хвърлил взор към свода
смелият герой
и приготвил бодро
копие за бой.
Взор притворен. Сини
бездни, ветрове.
Бродове, години,
цели векове.
С поломена броня —
конникът сразен.
Редом тъпче конят
змея повален.
Кон и змей — отдавна
не издават глас.
Конникът — припаднал,
девата — в несвяст.
Глъбината — синя.
Гаснеща заря.
Тя лежи. Царкиня?
Земна дъщеря?
Ту сълзи от радост
леят се — поток,
ту отново падат
те в съня дълбок.
Ту са се свестили,
ту лежат на гръб
от сразени сили
и изтекла кръв.
Но туптят сърцата
и ту тя, ту той
будят се за кратко,
после пак покой.
Взор притворен. Сини
бездни, ветрове.
Бродове, години,
цели векове.
14
АВГУСТ
Щом обеща ни, без подканяне
пристигна слънцето отрано.
постлало ивица шафранена
чак от пердето до дивана.
Покри то с жарка охра целите
къщя наблизо и гората,
възглавницата и постелята,
и лавицата край стената.
Припомних си защо пламтящата
възглавка тъй е овлажнена —
сънувах аз, че ме изпращате
един след друг опечалени.
Сами, по двама или в шествие
вървяхте и един си спомни.
че днес постарому май шести е —
Преображение Господне.
От хладен зрак обикновено е
обхванат цял Тавор тогава
и есента като знамение
очите вече приковава.
През рядка, тръпна, разпарцалена
горичка крачехте след мене
към гробището злато-алено
подобно питка зачервена.
Високо над леса съседстваха
върхарите с небето важно
и далнините се приветстваха
с петльови гласове протяжно.
Смъртта — патрон на землемерите
видях край входа да се мярка,
очи в лика ми мъртъв вперила:
да ми изрови гроб по мярка.
Спокоен глас край вас проточи се
и всички вслушахте се в него,
това бе моят глас пророчески,
от тлен все още незасегнат:
„Прощавай, Спасовден с позлатата,
и ти, лазур преображенска,
часа съдбовен на разплатата
смекчи с последна ласка женска.
Прощавай, време на застоя,
ти — в бездната от унижения, —
жена, надала глас достоен!
За тебе съм полесражение.
Прощавай, полет на орловото
крило, разперено с упорство,
и свят, спасен в света на словото,
и творчество, и чудотворство.“
15
ЗИМНА НОЩ
Вилня по цялата земя,
навред снежеше.
Свещта гореше у дома,
свещта гореше.
Мушици както се роят
край лампа лятос —
така напираше снегът
отвън, в стъклата.
Стъклото в зимната тъма
от скреж цъфтеше.
Свещта гореше у дома,
свещта гореше.
Бе в сенки целият таван
сред тъмнината.
И крак до крак, и длан до длан
съдба — в съдбата.
Пантофки падаха в нощта,
в среднощна доба
и сълзи ронеше свещта
по твойта роба.
Мъглата дрипави валма
навред кълбеше.
Свещта гореше у дома,
свещта гореше.
В миг пламъкът се олюля.
И рой съблазни
извиха ангелски крила
кръстообразно.
Бе февруари, сняг димя
и все тъй беше:
свещта гореше у дома,
свещта гореше.
16
РАЗДЯЛА
На прага спрял се, своя дом
не може да познае.
След бягството й цял погром
е в бедната им стая.
От тоя хаос се смрази.
Какво е разорено,
не забелязва от сълзи
и пристъп на мигрена.
В ушите му неясен шум,
не е ли сън, се пита?
Защо му идва все наум
морето страховито?
Когато мракът се сгъсти
в стъклата, цели в иня —
тъгата двойно по гнети
от морската пустиня.
Как скъпа цялата, до смърт,
му беше на сърцето —
така, от край до край, брегът
е близък на морето.
Като тръстта край морски бряг,
удавена от щорма,
тя вдън душата му е чак —
с чертите, своите форми.
В митарства, в глад, във времена
на бит ужасен нея
съдбата — кипнала вълна —
от дъното поде я.