Навън небесата тъмнеят,
оловно-студени тежат.
Опашка върти фарисеят
и улики търси съдът.
И тъмните сили на храма
го хвърлят на дивата сган.
И както бе хвален за двама,
така е сега обруган.
Тълпата отсреща се блъска,
надничат, напират без ред
и докато чакат развръзка,
сноват ту назад, ту напред.
И шепот пълзи и се сипят —
отвсякъде! — слухове вън.
И тайното бягство в Египет,
и детството — всичко е сън.
Видя пред очите си ската
в пустинята, знойните дни,
когато с царства сатаната
опитва да го съблазни.
Припомни си сватбата в Кана,
как целия пир удиви;
морето с вода разлюляна —
и той по водата върви;
и людете в хижата тясна,
и в гроба — студено мазе —
свещта, дето в ужас пригасна,
щом Лазар съзря на нозе…
23
МАГДАЛИНА
I
Щом мръкне — идва демон луд:
за мойто минало разплата.
И спомените за разврата
гризат сърцето ми, че в блуд —
робиня на мъжа разплут —
аз бях глупачка всепризната
на улицата — мой приют.
Последни мигове пълзят
и ще настане тъмнината,
ала преди да изтекат,
живота си, докрай изгребан,
подобно алабастров съд
разбивам, господи, пред тебе.
Сега къде ли бих била,
учителю и мой спасител,
ако в среднощната мъгла
не беше вечността дошла
като пореден посетител,
комуто казвам аз: ела!
Но обясни какво е грях
и смърт, и ад, и пламък черен —
когато с тебе заживях,
като филиз със ствол се слях
и сраснах с теб в скръбта безмерна.
Когато твоите крака
положила съм на колене
и вече може би така
обвивам кръста свят с ръка
и трескаво, с благоговение
подготвям те за погребение.
24
МАГДАЛИНА
II
Суетнята празнична не спира.
Но далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
твоите пречисти ходила.
Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
Пред очите ми виси завеса —
моите разпуснати коси.
Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.
Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял самият ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.
Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.
Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне твоят кръст.
Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие —
своите разпънати ръце.
За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?
Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
че ще дораста до възкресение
в тоя страшно кратък интервал.
25
ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА
От звезден рой бе озарен завоя
на пътя по заобления склон.
Край планината Елеонска своя
извечен път прорязал бе Кедрон.
Моравата бе тук наполовина —
и почваше самият Млечен път.
Напираха сребристите маслини
по въздуха да тръгнат да вървят.
Достигнаха градина. Зад стената
оставил учениците, смирен
той каза им: „До смърт скърби душата,
постойте тук и бодърствайте с мен.“
Той се отказа — без противоборство! —
като от чужд, ненужен му запас,
от всемогъщество и чудотворство
и вече беше смъртен, като нас.
И край на гибел и на смърт студена
бе нощният безкраен небосвод.
Безлюдна беше цялата вселена
и само тук бе място за живот.
И вгледан в тая пропаст черна, страшна,
без край и без начало — и без брод,
с молба да го отмине тая чаша
вопиеше към бога в кървав пот.
Смекчил с молитва смъртната умора,
излезе гой. Налегнати от сън,
в коилото край пътя, до стобора,
лежаха учениците отвън.
Разбуди ги: „Вас господ сподоби ви
да сте край мен, а спите до един!
Ще се предам в ръцете нечестиви.
Отива человеческият син!“
Не беше свършил и като по чудо
с димящи факли, с мечове гмежта
изскочи и пред скитниците — Юда
с предателска целувка на уста.