„Дали не е погрешна диагнозата — помисли си той. — Има всички признаци на крупозно възпаление. Изглежда, това е кризата.“
Той поздрави Ана Ивановна, каза й нещо окуражаващо-незначително, каквото се говори в такива случаи, и отпрати болногледачката от стаята. Хвана ръката на Ана Ивановна да премери пулса й, а с другата ръка бръкна в джоба за стетоскопа. Ана Ивановна показа с глава, че няма нужда. Той разбра, че го е повикала за нещо друго. Тя си пое дъх и започна:
— Искаха… да… ме изповядат… Дойде смъртта… Може всеки момент… Зъб да е … те е страх, боли, подготвяш се… а това … не зъб — цялата… целият ти живот… щрак, като клещи… А какво е то… Никой не знае… И ми е тежко, страх ме е…
Замълча. Сълзи се лееха по страните й. Юра мълчеше. Ана Ивановна продължи:
— Ти си талантлив… А талантът, това е… различно от другите… Ти сигурно знаеш… Кажи ми нещо… Успокой ме.
— Какво да кажа — отвърна Юра и неспокойно се размърда на стола, стана, направи няколко крачки, пак седна. — Първо, утре ще сте по-добре, виждам признаците, главата си режа. И после — смъртта, съзнанието, вярата във възкресението… Искате да знаете как е според научните ми знания? По-добре друг път. Не? Веднага? Както иска те. Само че е трудно така изведнъж. — И той неочаквано й изнесе цяла лекция и сам се учуди как можа.
Възкресението. В твърде грубата форма, в която се шири за утеха на най-слабите, то ми е чуждо. И думите на Христос за живите и мъртвите за мен винаги са означавали нещо друго. Къде ще се съберат тези пълчища от всички хилядолетия? Цялата вселена няма да им стигне и Бог, доброто и смисълът ще се принудят — да се махнат от света. В тази животинска навалица ще ги стъпчат.
Но през цялото време един и същи необятно-тъждествен живот изпълва всемира и непрекъснато се обновява в безчет съчетания и метаморфози. Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете.
Ще ви боли ли, дали материята усеща разпадането си? Тоест, с други думи, какво ще стане със съзнанието ви? Но какво е съзнанието? Да го разгледаме. Ако се мъчиш съзнателно да заспиш — безсънието ти е гарантирано, ако съзнателно се опитваш да усетиш дейността на храносмилането си — ето ти сигурно възпаление на стомаха. Съзнанието е мъчение, самоотрова за субекта, който го изпробва върху себе си, то е светлина, която е обърната навън, то осветява пътя ни, за да не се препъваме. Съзнанието е като запалените светлини на локомотива. Обърнете ги навътре — и катастрофата е неминуема.
И така, какво ще стане с вашето съзнание. С вашето. Вашето. Но какво сте вие? Това е въпросът. Да видим. Като какво се помните, коя част от себе си винаги сте осъзнавали? Бъбреците, далакът, вените? Не, откакто се помните, винаги сте се виждали във външните, активните прояви, в делата си, в семейството, в другите. А сега внимателно. Човекът в другите хора — това именно е човешката душа. Това сте вие, с това е дишало и се е подхранвало, и се е опивало цял живот вашето съзнание. С вашата душа, с вашето безсмъртие, с живота ви в другите. Тогава? Щом сте били в другите, в тях ще останете. Има ли значение, че после това ще се нарича памет? Това ще сте вие, встъпили в целостта на бъдещето.
И последното. Не се тревожете. Смъртта не съществува. Смъртта не присъствува в нашия живот. Но казахте: талант — това е друго, това да, то е открито от нас. А талантът като най-висше и широко понятие е дар на живота.
Няма смърт, казва Йоан Богослов, чуйте колко е проста аргументацията му. Няма смърт, защото миналото е отминало. Това е почти като: няма смърт, защото това е вече познато, това е нещо старо и вече дотегнало, а сега се иска нещо ново и новото е вечният живот.
Той се разхождаше из стаята и говореше. „Заспете“ — каза, застанал до леглото и положил длан върху главата и. Изминаха няколко минути. Ана Ивановна заспиваше.
Юра тихо излезе от стаята и каза на Егоровна да прати в спалнята болногледачката. „Дявол знае каква е тази работа — мислеше си Юра, — аз ставам шарлатанин. Лекувам с баене, с хипноза.“
На другия ден й стана по-добре.
4
Ана Ивановна все повече се възстановяваше. Към средата на декември се опита да става, но още беше много слаба. Посъветваха я да лежи, докато укрепне.
Тя често викаше Юра и Тоня и с часове им разказваше за своето детство, минало в дядовото й имение на уралската река Ринва. Юра и Тоня никога не бяха ходили там, но Юра веднага си представяше от думите й тези петдесет хиляди декара вековна непроходима гора, черна като нощ, и тук-там я пронизват с ножовете си извивките на бързата река с каменливо дъно и високи стръмнини откъм техния, Крюгеровия бряг.