В тия дни се шиеха първите в живота им официални дрехи — черен костюм за Юра и вечерна затворена рокля от светла коприна за Тоня. Щяха да се появят с новите си премени на традиционната елха у Свентицки на двадесет и седми.
Поръчките от мъжкото ателие и от шивачката дойдоха в един ден. Юра и Тоня премериха дрехите, останаха доволни и още не бяха успели да се издокарат, когато влезе Егоровна и каза, че Ана Ивановна ги вика. Набързо се дооблякоха и двамата се качиха при нея.
Когато влязоха, тя се повдигна на лакът, огледа ги отстрани, нареди им да се завъртят и каза:
— Много хубаво. Просто възхитително. Не знаех, че вече са готови. Тоня, я още веднъж. Не, добре е. Стори ми се, че отпред прави малко гънки. Знаете ли защо ви повиках? Но първо няколко думи за тебе, Юра.
— Знам, Ана Ивановна. Аз помолих да ви донесат това писмо. И вие като Николай Иванович смятате, че не е трябвало да се отказвам. Минутка търпение. Вие не бива да говорите. Сега ще ви обясня всичко. Макар че сте съвсем наясно.
И така, първо. Делото за Живаговото наследство съществува, за да пълни гушите на адвокатите и за събиране на съдебни такси, а всъщност не съществува никакво наследство, само дългове и бъркотии, плюс мръсотията, която веднага изплува. Ако нещо можеше да се обърне в пари, щях ли да ги подаря на съда и да не се възползувам от тях? Но там е работата, че искът е пресилен и вместо да задълбаваме във всичко това, най-добре да се откажа от правата си върху несъществуващото имущество и да го отстъпя на неколцината подставени съперници и завистливи самозванци. За посегателствата на някаква си madame Alice, живееща с децата си в Париж под името Живаго, отдавна съм чувал. Но има и нови претенденти — а вас не знам, но за мен всичко това съвсем наскоро изплува.
Оказва се, че още преди мама да почине, баща ми бил увлечен по някаква мечтателка и безумка — княгиня Столбунова-Енрици. Тази особа имала син от баща ми, който сега е на десет години, казва се Евграф.
Княгинята е отшелница. Живее с момчето в къщата си край Омск, не се знае с какви средства разполага. Показаха ми къщата на снимка. Красива е, с пет големи прозореца и с кръгли барелефи-медальони по фасадата. Та напоследък през цялото време имам чувството, че и петте прозореца ме гледат с лошо око през хилядите версти от Европейска Русия до Сибир и рано или късно ще ме урочасат. Защо са ми тогава всички тези измислени капитали, изкуствено създадени съперници с тяхното недоброжелателство и завист? И адвокатите.
— Все пак не трябваше да се отказвате — възрази Ана Иванов на. — Знаете ли защо ви извиках? — отново повтори и веднага продължи: — Сетих се как се казваше. Нали помните, вчера ви разправях за лесничея. Казваше се Вакх. Безподобно, нали? Черно горско страшилище, брадясало до очите — и Вакх! Беше с обезобразено лице нападнала го мечка, но се измъкнал. Там всички са такива. С такива имена. Едносрични. Само да са звучни и кратки. Вакх. Или Луп. Или, да речем, Фавст. Чакайте, чакайте. Дошъл някой — докладват нещо от рода на Авкт или Фрол, като залп от дядовата двуцевка, и ние моментално изхвърчаме от детската стая в кухнята. А там, представете си, горският въглищар с живо мече или кантонерът чак от другия край с рудна проба. И дядо дава на всеки бележка за канцеларията. На един за пари, на друг за жито, на трети за ловни патрони. Отвън — гора. И сняг, сняг! Ще ни затрупа! — Ана Ивановна се закашля.
— Стига, мамо, вредно е за теб — възпря я Тоня. Юра я подкрепи.
— Нищо ми няма. Хайде де. А, сетих се. Егоровна ми изклюкарствува, че се колебаете дали да вървите вдругиден на елхата. Да не съм чула повече такива глупости! Как не ви е срам! И той ми бил лекар! Ясно, нали. Отивате и никакви приказки. Но да се върнем на Вакх. Този Вакх на младини бил ковач. В някакво сбиване му съсипали вътрешностите. Той си направил нови от желязо. Добре де, Юра. Мислиш, че не разбирам? Не го казвам буквално. Така говореха хората.
Отново се разкашля и този път много по-дълго. Пристъпът не минаваше. Вече не можеше да си поеме въздух.
Юра и Тоня едновременно се втурнаха към нея. Те се приведоха рамо до рамо над леглото й. Ана Ивановна, както кашляше, взе ръцете им в своята, събра ги и ги задържа. После овладяла гласа и дъха си, каза:
— Ако умра, не се разделяйте. Създадени сте един за друг. Оженете се. Ето че ви сватосах — додаде накрая и заплака.
5
Още през пролетта на хиляда деветстотин и шеста година, преди да беше преминала в последния гимназиален клас, шестмесечната връзка с Комаровски надхвърли всички граници на търпението й. Той хитро използуваше потиснатото й състояние и когато искаше, умееше неусетно и много йезуитски да й подскаже за падението й. Тези подсещания докарваха Лара тъкмо в онова объркано състояние, каквото сластолюбецът чака от жената. Това объркване все повече я заробваше в чувствения кошмар, от който при изтрезняването косите й настръхваха. Противоречията на нощното безумие бяха необясними като черна магия. Там всичко ставаше наопаки и обратно на логиката острата болка се изразяваше в сребрист смях, борбата и отказът означаваха съгласие и ръката на мъчителя се обсипваше с благодарни целувки.