Не се виждаше краят на всичко това, но през пролетта, в един от последните часове, тя се замисли как ли ще зачестят домогванията му през лятото, когато няма да ходи в гимназията — последното й убежище от честите срещи с Комаровски — и бързо стигна до решението, което издъно промени живота й.
Беше задушна сутрин пред буря. Учеха на отворени прозорци. В далечината бучеше градът, непрекъснато, монотонно като кошер. Откъм двора се носеха виковете на играещите деца. От тревния мирис на земята и младия листак я болеше глава, както на Сирница от водката и пушека на тиганите.
Учителят по история разказваше за египетската експедиция на Наполеон. Когато стигна до Фрежюс, небето причерня, тресна и се сцепи от светкавица и гръм и класната стая заедно с мириса на свежест се изпълни с пясък и прахоляк. Две училищни подлизурки веднага се залетяха да викат от коридора байчото да затвори прозорците и щом открехнаха вратата, течението грабна всички попивателни от тетрадките по чиновете и ги понесе из стаята.
Затвориха прозорците. Ливна мръсен градски дъжд, смесен с прах. Лара откъсна лист от тетрадката и написа на Надя Кологривова, с която седяха на един чин:
„Надя, трябва да се отделя от майка си. Помогни ми да давам уроци, но по на сметка. Вие имате много познати сред богаташите.“
Надя й отвърна по същия начин:
„Нашите търсят гувернантка за Липа. Ела у нас. Това ще е прекрасно! Знаеш как те обичат татко и мама.“
6
Повече от три години Лара живя у Кологривови като в крепост. Никой отникъде не посягаше на свободата й, дори майка й и брат й, към които чувствуваше голямо отчуждение, не й напомняха за себе си.
Лаврентий Михайлович Кологривов беше крупен индустриалец — практик от нов тип, талантлив и умен. Мразеше отмиращия строй с двойната омраза на баснословния богаташ, способен да изкупи държавната хазна, и на човека от народа, направил приказно гигантска крачка напред. Той криеше в дома си нелегални, наемаше защитници за политически обвиняеми и според шеговитите слухове, се самоунищожаваше като собственик, субсидирайки революцията, и вдигаше стачки в собствената си фабрика. Лаврентий Михайлович беше точен стрелец и запален ловджия и през зимата на деветстотин и пета година ходеше всяка неделя на Серебряний бор и на Лосиний остров да обучава дружинниците на стрелба.
Беше прекрасен човек. Жена му Серафима Филиповна беше достойна негова половинка. Лара изпитваше възхищение и уважение към двамата. Всички в къщата я обичаха като своя.
На четвъртата година от безгрижния й живот я посети брат й Родя. Той се поклащаше предизвикателно на дългите си крака и за по шик изговаряше думите неестествено провлечено и носово — та разказа, че юнкерите от неговия випуск събрали пари за прощален подарък на началника на училището, дали ги на Родя и му възложили да потърси и да купи подарък. Е, въпросните пари ги проиграл онзи ден до копейка. Като свърши, Родя се пльосна с цялата си дангалашка фигура в креслото и заплака.
Лара се смрази, като го чу. Родя с хлипане продължи:
— Вчера бях у Виктор Иполитович. Той отказа да говори с мен на тази тема, но спомена, че ако ти пожелаеш… Така се изрази, въпреки че не обичаш вече никого от нас, имаш огромна власт над него… Ларочка… Една твоя дума… Разбираш ли какъв позор е това и как петни честта на юнкерския мундир… Иди при него, какво ти струва, помоли го… Нали няма да допуснеш да измия тази загуба с кръвта си?
— Да измие с кръвта си… Честта на юнкерския мундир — възмутена повтаряше Лара и нервно се разхождаше в стаята. — А аз не съм мундир, аз нямам чест и с мене може всичко. Разбираш ли какво ме молиш, наясно ли си какво ти е предложил? Година след година, със сизифов труд издигай, строй, кради от съня си, а този дойде и все му е едно, плюе ти в лицето и всичко отива по дяволите. Да те вземат мътните! Ако щеш, гръмни се! Какво ме интересува. Колко ти трябват?
— Шестстотин деветдесет и нещо, кажи го, седемстотин рубли — измънка брат й.
— Родя! Ти си луд! Ти чуваш ли се какво говориш! Проиграл си седемстотин рубли! Родя, Родя! Ти знаеш ли за колко време обикновен човек като мен може с честен труд да изкара толкова пари?