И след пауза добави сухо и отчуждено:
— Добре. Ще се опитам. Ела утре. И ми донеси револвера, с който щеше да се застреляш. Даваш го все за мен. С повечко патрони, да не забравиш.
Парите взе от Кологривов.
7
Работата у Кологривови не й попречи да завърши гимназия, да се запише във Висшите курсове, успешно да ги изкара и да стигне до последните изпити, които й предстояха идната хиляда деветстотин и дванадесета година.
През пролетта на единадесета година завърши гимназия ученичката й Липочка. Тя вече имаше годеник, младия инженер Фризенданк, от добро и заможно семейство. Родителите одобряваха избора й, но бяха против тъй ранния брак и я съветваха да изчака. На тази почва избухваха драми. Капризната и глезена Липочка, любимката на семейството, крещеше на майка си и баща си, плачеше и им тропаше с крак.
В богатата къща, където Лара беше като своя, не се говореше за заема, който тя направи заради Родя, и никой не й напомняше за парите.
Отдавна щеше да ги върне, ако нямаше едни постоянни разходи, чието предназначение криеше.
Тя тайно от Паша пращаше пари на баща му, изселения Антипов, и помагаше на болнавата му заядлива майка. Освен това още по-скришно намаляваше разходите на самия Паша, като без негово знание доплащаше на хазаите му за стаята и храната.
Паша, малко по-млад от Лара, я обичаше до безумие и за всичко я слушаше. По нейно настояване след училище се зае допълнително с латинския и гръцкия, за да влезе да учи филология в университета. Лара мечтаеше след една година, когато минат държавните изпити, да се оженят и да заминат гимназиални учители в някой от уралските губернски градове.
Паша живееше в стаята, която Лара лично му беше намерила и наела при едни тихи хазаи в новопостроена къща на Камергерска, близо до Художествения театър.
Лятото на единадесета година Лара за последен път прекара с Кологривови в Дуплянка. Беше влюбена в това място повече от самите собственици. Всички го знаеха и при летните си пътувания следваха една негласна традиция. Когато нажеженият черен влак потегляше по-нататък и Лара губеше ума и дума сред възцарилата се безбрежно-изумена и уханна тишина, пускаха я сама пеша към имението, докато те пренасяха и товареха багажа на гарата, а дуплянският кочияш с ватен елек върху червената риза с Дълги ръкави разказваше на господарите местните новини от изтеклия сезон.
Лара вървеше край платното по пътечката, утъпкана от странници и богомолци, и свиваше през ливадата към гората. Там спираше и със затворени очи вдишваше смесените ухания на околната шир. Въздухът тук беше за нея по-скъп от майка и баща, по-мил от възлюбен и по-умен от книга. За миг отново се разкриваше пред нея смисълът на съществованието. Тя е тук — така си мислеше, — за да осъзнае дивата прелест на земята и да даде на всичко име; ако това се окаже непосилно за нея, тогава от любовта към живота да си роди следовници, които ще го направят вместо нея.
Това лято Лара пристигна преуморена от многото грижи, с които се беше нагърбила. Поддаваше се на настроенията си. Беше станала мнителна — нещо, което по-рано не й беше присъщо, тази черта придаваше дребнавост на характера й, който винаги се бе отличавал с широта и липса на излишни скрупули.
Кологривови не искаха да я пуснат. В дома им я заобикаляше досегашната нежност. Но откакто Липа бе стъпила на крака, Лара се чувствуваше ненужна у тях и се отказваше от заплатата. Те й я връчваха насила. От друга страна, тя се нуждаеше от тези пари, а в качеството си на тяхна гостенка не можеше да търси самостоятелни доходи, това беше и неудобно, и практически невъзможно.
Лара намираше положението си тежко и непоносимо. Струваше й се, че на всички досажда, само дето не го показват. Тя самата се отегчаваше от себе си. Изпитваше желание да бяга, където й видят очите, от себе си и от Кологривови, но според собствените й представи първо трябваше да им върне парите, а в момента нямаше откъде да ги вземе. Чувствуваше се заложница заради глупашката постъпка на Родя и не можеше място да си намери от безсилно възмущение.
Във всичко откриваше признаци на небрежност. Ако пристигащите познати на Кологривови се отнасяха към нея с повишено внимание, това означаваше, че я имат за безпомощна „възпитаница“ и лесна плячка. А когато я оставяха на мира, това доказваше, че за тях е нула и изобщо не я забелязват.
Пристъпите на ипохондрия не й пречеха да участвува в увеселенията на многобройната компания, която гостуваше в Дуплянка. Тя се къпеше и плуваше, возеше се на лодка, присъствуваше на нощните пикници отвъд реката, заедно с всички пускаше фойерверки и танцуваше. Играеше в любителските постановки и с особено увлечение се включваше в състезанията по стрелба с маузер, но предпочиташе впрочем лекия пистолет на Родя. Беше свикнала с него и стреляше с голяма точност, дори на шега съжаляваше, че е жена и не може да стане дуелистка. Но колкото повече се веселеше, толкова по-зле се чувствуваше. Вече не знаеше какво иска.