Това особено се засили след връщането им в града. На всичките й неприятности отгоре започнаха и леки сдърпвания с Паша (Лара не смееше сериозно да се кара с него, защото го смяташе за своя последна защита). Паша напоследък бе станал някак по-самоуверен. Наставническите нотки в гласа му й бяха смешни и обидни.
Паша, Липа, Кологривови, парите — всичко това се обърка в главата й. Животът й опротивя. Струваше й се, че ще полудее. Искаше й се да зареже всичко познато и изпитвано и да започне нещо ново. В такова настроение на Коледа през деветстотин и единадесета година стигна до съдбоносното решение незабавно да се махне от Кологривови и да заживее някак свободно и самостоятелно, а необходимите за целта пари да поиска от Комаровски. Лара смяташе, че след всичко онова и последвалите години на нейната извоювана свобода той трябва да й помогне съвсем рицарски, без обяснения, безкористно и без никакви мръсотии.
С тази цел на двадесет и седми декември вечерта тръгна за Петровските линии и на излизане пъхна в маншона пистолета на брат си, зареден и със свален предпазител, с намерението да стреля по Виктор Иполитович, ако й откаже или я разбере превратно, или по някакъв начин я унижи.
Вървеше страшно притеснена по празничните улици и не забелязваше нищо край себе си. Подготвяният изстрел вече беше гръмнал в душата й с пълно безразличие към оногова, към когото беше насочен. Този изстрел беше единственото, което тя осъзнаваше. Чуваше го през целия път и това беше изстрел в Комаровски, в самата нея, в собствената й съдба и в дуплянския дъб на ливадата с изрязана в кората му мишена.
8
— Не пипайте маншона — каза на охкащата и ахкаща Ема Ернестовна, когато онази протегна ръце да й помогне за палтото.
Виктор Иполитович го нямаше вкъщи. Ема Ернестовна продължаваше да я кани да влезе, да се съблече.
— Не мога. Бързам. Къде е той?
Ема Ернестовна каза, че е канен на елха. С адреса в ръка Лара се спусна по мрачното стълбище с цветните гербове на прозорците, което веднага й напомни всичко, и се запъти към Свентицки в Мучной квартал.
Едва сега, когато за втори път излезе навън, се огледа смислено около себе си. Видя зима. Видя град. Видя вечер.
Беше ужасно студено. Улиците блестяха от черния лед, дебел като стъклените дъна на счупени бирени бутилки. Болеше я да диша. Въздухът беше натъпкан със сив скреж и сякаш я гъделичкаше и бодеше с рошавата си четина точно както я бодеше и й влизаше в устата белезникавата козина на заледената яка. Вървеше по празните улици и сърцето й тътнеше. По пътя й около вратите на чайните и гостилниците се кълбеше пара. От мъглата изплуваха замръзналите лица на минувачите, червени като кайзер, и брадатите муцуни на конете и кучетата с ледени шушулки. Прозорците на къщите, замръзнали в дебел слой лед и сняг, бяха като замазани с вар и по непрозрачната им повърхност шаваха цветните отблясъци от запалените елхи и сенките на празнуващите, сякаш къщите показваха за хората на улицата мътни картинки върху бели чаршафи, закачени пред вълшебен фенер.
На Камергерска се спря. „Не мога повече, не издържам — почти на глас рече тя. — Ще се кача и всичко ще му разкажа“ — овладя се веднага и отвори тежката врата на представителния вход.
9
Паша, пламнал от усилие, с издута от езика буза, се мъчеше пред огледалото да закопчае яката и да натика в илиците на колосаната риза пречупващите се копчета за ръкавели. Отиваше на гости и беше още толкова чист и невинен, че се обърка, когато Лара влезе, без да почука, и го завари с недовършения тоалет. Той веднага забеляза вълнението й. Едвам я държаха краката. Тя пристъпи, разплисквайки с крака дрехата си, като че ли я прегазваше.
— Какво ти е? Какво има? — тревожно попита Паша и се втурна към нея.
— Седни до мен. Седни както си. Не се докарвай. Бързам. Трябва веднага да тръгвам. Не пипай маншона. Чакай. Обърни се за малко с гръб.
Той я послуша. Лара беше с английски костюм — тя си свали жакета, закачи го на пирона и прехвърли револвера на брат си от маншона в джоба на жакета. После се върна на дивана и каза:
— Сега можеш да гледаш. Запали свещта и загаси електричеството.