Лара обичаше да разговаря в полумрак, на запалени свещи. Паша винаги се запасяваше с цяла пачка за нея. Той сложи нова свещ на свещника, постави го на прозореца и запали. Пламъкът изпращя в стеарина, пръсна на всички страни пропукващи искри и се източи нагоре. Стаята се изпълни с мека светлина. Ледът на прозореца започна да се топи на нивото на свещта, на стъклото се появи черна дупчица.
— Слушай, Патуля — каза Лара. — Имам неприятности. Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тях. Не се плаши и не ме питай, обаче се прости с мисълта, че сме като всички. Забрави за спокойствието. Аз винаги съм в опасност. Ако ме обичаш и искаш да ме запазиш от гибел, не отлагай, нека се венчаем час по-скоро.
— Точно това е постоянното ми желание — прекъсна я той. — Веднага ми кажи деня, аз съм съгласен, когато искаш. Все пак кажи ми ясно и разбрано какво ти е, не ме измъчвай с тия загадки.
Но Лара измести разговора и леко се измъкна от отговора. И още дълго разговаряха на теми, които нямаха нищо общо с причината за нейната печал.
10
Тази зима Юра писа научното си съчинение за тъканите на ретината, с което кандидатствуваше за университетски златен медал. Специалността му беше обща терапия, но той познаваше окото като истински бъдещ окулист.
В този интерес към физиологията на зрението се проявяваха други страни на природата му — творческите му заложби и размислите му за същността на художествения образ и строежа на логическата идея.
Тоня и Юра бързаха с наета шейна за елхата у Свентицки. Шест години бяха живели заедно — от края на детството до началото на младостта. Всеки добре познаваше другия. Имаха общи навици, свой маниер да си подхвърлят кратки духовитости, свой маниер да се подсмиват. Така пътуваха и сега, мълчаливи, стиснали уста на студа и само от време на време си разменяха по някоя и друга дума. И мислеха всеки за нещо свое си.
Юра сам се подканяше, че датата на конкурса наближава и трябва да побърза с работата си, но в празничната суматоха на отиващата си година, която се чувствуваше по улиците, прескачаше от тази мисъл на други:
Във факултета на Гордон издаваха студентско хектографско списание. Гордон му беше редактор. Юра отдавна им беше обещал статия за Блок — младежите от двете столици бяха луди на тема Блок и те с Миша най-много от всички.
Но и тази мисъл не се задържа за дълго в съзнанието му. Те пътуваха, сгушени в яките, разтриваха замръзналите си уши и си мислеха за различни неща. Но в едно мислите им съвпадаха.
Онази сцена при Ана Ивановна прероди и двамата. Те сякаш прогледнаха и се взряха един в друг с нови очи.
Тоня, това старо приятелче, тази понятна очевидност, която не се нуждаеше от обяснения, се оказа най-недосегаемото и сложното от всичко, което Юра можеше да си представи — тя се оказа жена. С известно усилие на фантазията той можеше да си въобрази какво е да си изкачил Арарат, да си герой, пророк, победител, абсолютно всичко, само не и жена.
И ето тази най-невъзможна и свръхтрудна задача бе поела на слабите си и крехки рамене Тоня (от този момент тя изведнъж започна да му се вижда слабичка и крехка, макар че си беше съвсем здраво-право момиче). И го изпълни онова жарко съчувствие към нея и плахо изумление, което е началото на любовта.
Същото, със съответните изменения, се случи и с Тоня спрямо Юра.
Той си мислеше, че все пак не трябваше да излизат. Да не стане нещо в тяхно отсъствие. И си спомни. Когато разбраха, че състоянието на Ана Ивановна се е влошило, те, облечени вече за излизане, отидоха при нея и предложиха да си останат вкъщи. Тя с някогашната си рязкост се възпротиви и настоя да идат на елхата. Юра и Тоня разтвориха завесата при дълбоката ниша на прозореца да видят какво е времето. Когато се измъкваха от нишата, двата края на тюла полепнаха по новите им дрехи. Леката материя се повлече няколко стъпки след Тоня като сватбено було. Всички се засмяха, така едновременно и без думи забелязаха тази прилика в спалнята.
Юра се оглеждаше наоколо и виждаше същото, което малко преди това се беше мяркало пред очите на Лара. Шейната им вдигаше неестествено силен шум, който неестествено дълго отекваше под заледените дървета в градините и алеите. Светещите отвътре и заледени прозорци на къщите приличаха на скъпоценни ковчежета от опушен топаз. Вътре в тях тлееше коледният живот на Москва, светеха елхите, движеха се гостите и маскирани веселяци играеха на сляпа баба и на пръстен.
Юра изведнъж си помисли, че Блок е явлението Рождество във всички сфери на руския живот, в северния градски бит и в най-новата литература, под звездното небе на съвременната улица и около запалената елха в гостната на нашия век. Той си помисли, че няма нужда от никаква статия за Блок, а просто трябва да се покаже руското поклонение на влъхвите, както е в платната на холандците — със студ, вълци и тъмна борова гора.