Но Юра веднага разбра, че се лъже. Лара едвам пристъпваше. Държаха я за ръцете да не падне и с много усилия я довлякоха до първото кресло, където тя рухна.
Юра се втурна към нея да й помогне, но за по-удобно реши първо да прояви внимание към мнимата жертва на покушението. Отиде при Корнаков и каза:
— Тук питаха за лекарска помощ. Мога да се погрижа за вас. Покажете си ръката. Е, под щастлива звезда сте роден. Раната е толкова незначителна, че според мен по-добре да не я превързваме. Впрочем може малко йод. Ето я Фелицата Семьоновна, ще я помолим.
Свентицка и Тоня, които бързаха към тях, не бяха на себе си. Те му казаха да остави всичко и бързо да се облича, вкъщи нещо е станало, дошли са да го викат. Юра веднага предположи най-лошото, уплаши се и забравил за всичко, хукна да се облича.
15
Ана Ивановна вече беше починала, когато двамата презглава се втурнаха към къщата през входа от Сивцев Вражек. Смъртта беше настъпила преди десетина минути. Причината беше продължителен задух вследствие остро настъпил оток на дробовете, неразпознат своевременно.
В първите часове Тоня плачеше неспирно, разтърсваха я спазми и тя никого не разпознаваше. На другия ден се поуспокои и вече търпеливо изслушваше каквото й говореха баща й и Юра, но можеше да отговаря само с кимане, защото, отвореше ли уста, отново я обземаше мъка и тя, без да иска, започваше да крещи като безумна.
С часове коленичеше до покойната и в промеждутъците на всенощната служба прегръщаше с големите си красиви ръце ъгъла на ковчега заедно с крайчеца на подиума, върху който беше сложен, и с венците, които го покриваха. Не забелязваше никого наоколо. Но щом очите й срещнеха очите на близките, тя рязко се вдигаше от пода, с бързи крачки излизаше от гостната, сдържайки риданията си, устремно се качваше по стълбите горе в стаята си и там, паднала на леглото, зариваше във възглавницата изблиците на овладялото я отчаяние.
От страданието, от дългото коленичене и недоспиване, от плътните певчески гласове и ослепителната денонощна светлина на свещите, от настинката, хваната тия дни, Юра чувствуваше в душата си сладка бърканица, блажено-налудничава, скръбно-възторжена.
Преди десет години, когато погребваха майка му, той беше още малък. И досега помнеше как безутешно плака, смазан от мъка и ужас. Тогава той самият още не беше нищо. Едва ли си даваше дори сметка, че има някакъв Юра, има го извън другите и представлява самостоятелен интерес или значение. Тогава най-важното беше околното, външното. Някакъв висш свят го заобикаляше от всички страни, осезателен, непроходим и безспорен като гора, и Юра затова бе тъй потресен от смъртта на майка си, защото с нея се бе загубил в тази гора и изведнъж остана сам. В тази гора бяха всички неща на света: облаците, градските фирми, пожарните кули и препусналите пред катафалката със света Богородица църковни прислужници с наушници на главите вместо шапки заради присъствието на светинята. В тази гора бяха и витрините на магазините в безистените, и недосегаемо високото нощно небе със звездите, с дядо Боже и светиите.
Това недостъпно-високо небе се накланяше над него чак до детската му главица в скута на бавачката, когато тя му разказваше нещо набожно, и ставаше близко и послушно като вейките на лещака, когато ги придърпваш в дерето, за да обереш лешниците. То сякаш се потапяше в съдинката с позлата в детската стая и изкъпано в огън и злато, се превръщаше в утреня и литургия в малката църквица на пресечката, дето го водеше бавачката. Там звездите небесни ставаха кандилца, дядо Боже — свещеник, и всичко се наместваше, така или иначе, според възможностите. Но най-важното беше истинският свят на възрастните и градът, който тъмнееше наоколо като лес. Тогава с цялата си полуживотинска вяра Юра вярваше в Бога на тази гора като в някакъв лесничей.
Съвсем друго беше сега. През всичките дванадесет години учение, средно и висше, Юра бе овладявал античността, вероучението, преданията и поетите, науките за миналото и за природата като семейна хроника на своя дом, като собствено родословие. Сега нищо не го плашеше, нито животът, нито смъртта, всичко на този свят се именуваше с думи от неговия речник. Той се чувствуваше на равна нога с вселената и съвсем различно изживяваше опяването за Ана Ивановна, отколкото навремето за майка си. Тогава се захласваше от болката, страхуваше се и се молеше. А сега слушаше опелото като вест, предназначена непосредствено за него и засягаща лично него. Той се вслушваше в тези думи и държеше да имат ясно изразен смисъл, както се изисква във всяка дейност, и нищо общо с набожността нямаше в чувството му за приемственост спрямо висшите сили на земята и небето, на които се покланяше като на велики свои предшественици.