16
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний, помилуй нас.“
Какво е това, къде сме? Изнасяне на тялото. Трябва да се събуди. Към шест сутринта се строполи с дрехите на този диван. Май целият гори. Сега го търсят в цялата къща и никой не се сеща, че той спи в библиотеката и не може да се събуди в тъмния ъгъл зад високите рафтове с книги до тавана.
„Юра, Юра!“ — вика някъде наблизо портиерът Маркел. Ще изнасят тялото, Маркел трябва да свали долу венците, а не може да открие Юра и на всичкото отгоре се е заклещил в спалнята, където са натрупани венците, защото вратата на гардероба се е отворила и се е запънала във вратата на спалнята, и той не може да излезе.
— Маркел, Маркел, Юра! — викат ги отдолу.
Маркел с един удар разрушава изпречилото се препятствие и с няколко венеца тича надолу по стълбите.
„Святи Боже, Святи Крепкий, Святи Безсмертний“ — минава тих повей над уличката и остава там, сякаш меко щраусово перо е драснало във въздуха, и всичко се поклаща: венците и хората, главите на конете с пискюлите, отлитащото кадило в ръката на свещеника, бялата земя долу.
— Юра! Боже, най-сетне! Събуди се, моля те — разтърсва го за рамото открилата го Шура Шлезингер. — Какво ти е? Ще я изнасят. Идваш ли?
— Разбира се.
17
Опелото свърши. Просяците се строиха в две редици, пристъпвайки зиморничаво от крак на крак. Полюшна се и леко се помести погребалната катафалка, двуколката с венците, Крюгеровата карета. Кочияшите докараха файтоните пред църквата. От храма излезе разплакака Шура Шлезингер, вдигна мокрия от сълзи воал и плъзна изпитателен поглед през редиците на файтонджиите. Намери с очи носачите от бюрото, с едно кимване ги повика и хлътна с тях в църквата. Хората излизаха на тълпи.
— Дойде й ред на Ана Ивановна. Отиде си жената, така й било писано.
— Да, там ще си почине. Налудува се.
— С файтон ли сте или с единайсетката?
— Краката ми изтръпнаха. Малко ще се поразтъпчем и се качваме.
— Забелязахте ли как страда Фуфков? Гледа покойната, ще си изплаче очите, подсмърча — ще я изяде. А мъжът й до нея.
— Цял живот й беше мераклия.
С такива приказки се влачеха към гробищата на другия край на града. След жестоките студове времето се беше постоплило. Денят беше неподвижно тежък — студът беше поомекнал и животът си беше отишъл, — ден, сякаш от природата създаден за погребения. Мръсният сняг като че ли проблясваше изпод черен покров, иззад оградите надничаха тъмни мокри елхи като потъмняло сребро и приличаха на траур.
Това беше същото паметно гробище, където лежеше Мария Николаевна. Юра напоследък не беше идвал на майчиния си гроб. „Мамичко“ — погледна отдалече в онази посока и пошепна с почти тогавашните устни.
Разотиваха се почти тържествено и дори театрално по чистите пътечки, чиито лъкатушни извивки никак не се съгласуваха със скръбната отмереност на стъпките им. Александър Александрович водеше Тоня под ръка. Следваха ги Крюгерови. На Тоня траурът много й отиваше.
По куполните вериги на кръстовете и на розовите манастирски стени се къдреше скреж, брадат като плесен. В далечния ъгъл на манастирския двор бяха опънати въжета с простряно пране — ризи с тежко подгизнали ръкави, кремави покривки, разкривени недоизстискани чаршафи. Юра се вгледа натам и се досети, че тъкмо това беше мястото, където тогава бушуваше виелицата, но променено от новите манастирски постройки.
Вървеше сам, с бързи крачки изпревари останалите и от време на време се спираше да ги изчака. В отговор на опустошението, настъпило от смъртта в тази бавно шествуваща отзад човешка общност, той изпитваше желание, непреодолимо като силата на водата, когато с въртеливо движение тече към дълбините, с такава непреодолима сила искаше да мечтае и да мисли, да се труди над формите, да създава красота. Сега повече от всякога му беше ясно, че изкуството винаги и неспирно е заето с две неща. То упорито размишлява за смъртта и упорито твори по този начин живота. Голямото, истинското изкуство, онова, което се нарича Откровение на Йоана, и онова, което го дописва.
Юра с копнеж предвкусваше как за ден-два ще изчезне от семейния и университетския хоризонт и в жалейните редове за Ана Ивановна ще вмъкне всичко, което му се е случило, всичко случайно, което животът му е поднесъл дотогава: две-три от най-характерните черти на покойната; образът на Тоня в траур; няколко улични наблюдения на връщане от гробищата; простряното пране там, където в една много отдавнашна нощ фучеше виелицата и той бе плакал като малък.