През малкия бокс, който отделяше стаята на Тоня от коридора, излезе главният лекар на отделението, гинекологът мастодонт, който отговаряше на всички въпроси с подбелване на очите и свиване на раменете, а това на неговия мимически език идеше да каже, че колкото и да са големи успехите на познанието, но има, друже мой Хорацио, загадки, пред които науката е пас.
Той мина покрай Юрий Андреевич, кимна му с усмивка и направи няколко плавателни движения с пухкавите си ръце с дебели длани, в смисъл че трябва да чакаме и да имаме търпение, после отиде да пуши.
Тогава излезе асистентката на неразговорливия гинеколог, пълна негова противоположност по словоохотливост.
— На ваше място бих се прибрала вкъщи. Утре ще ви се обадя в Крестовоздвиженската болница. Надали ще е по-рано. Сигурна съм, че раждането ще мине нормално, без намеса. Но, от друга страна, тесният й таз, задно тилното положение, в което се намира плодът, липсата на болки и слабите контракции ме карат малко да се опасявам. Всъщност рано е да гадаем. Най-важното е как ще се напъва, когато започне родовата дейност. Та ще видим.
Когато на другия ден се обади по телефона, там вдигна пазачът на болницата и му каза да не затваря; отиде да провери, накара го да чака десетина минути и когато се върна, докладва в груба и несвързана форма следното: „Речи му, викат, че наредиха да ви кажем, дека е докарал жена си много отрано, требе да си я земе дома.“ Юрий Андреевич вбесен му нареди да извика на телефона някой по-компетентен. „Симптомите са незначителни — каза му сестрата, — не се тревожете, докторе, още ден-два търпение.“
На третия ден научи, че родовата дейност започнала през нощта, сутринта й изтекли водите и има силни контракции.
Той се втурна веднага в клиниката и когато вървеше по коридора, чу случайно през открехнатата врата сърцераздирателните викове на Тоня, както крещи измъкнат изпод влака премазан човек.
Не го пуснаха при нея. Той прехапа до кръв свития си пръст и застана до прозореца, зад който се лееше същият полегат дъжд, както вчера и завчера.
От родилната зала излезе санитарката. Оттам се дочу писъкът на новороденото.
„Спасена е, спасена е“ — радостно си заповтаря наум Юрий Андреевич.
— Син. Момченце. Да ви е честито — говореше напевно санитарката. — Сега не може. След време ще го видите. Тогава ще черпите за родилката. Намъчи се. Първескиня. Първото винаги по-трудничко върви.
„Спасена е, спасена“ — радваше се докторът, без да разбира какво му говори санитарката и защо го приобщава с думите си към събитието, какво общо има той? Баща, син — той не виждаше нищо, с което да се гордее в това даром спечелено бащинство, не чувствуваше никаква заслуга в този паднал му от небето син. Всичко това оставаше извън съзнанието му. Важното беше Тоня, Тоня, заплашена от смъртна опасност и благополучно избавена от нея.
Един от пациентите му живееше до клиниката. Отиде при него и след половин час се върна. Двете врати от коридора за бокса и от бокса за стаята пак бяха открехнати. Без дори да съзнава какво прави, Юрий Андреевич се шмугна в бокса.
Пред него като изпод земята изскочи мастодонтът гинеколог с бяла престилка и разперени ръце.
— Къде? — със задъхан шепот го спря той, за да не го чуе родилката. — Да не сте полудели? Рани, кръв, антисептика, да не говорим за психическия шок. Браво! Хем сте лекар.
— Аз не… Само с едно око. Оттук. През пролуката.
— Това е друг въпрос. Добре. Но умната… Мислете му! А ви е забелязала, а съм ви убил, на място ще ви оставя!
В залата с гръб към вратата стояха две жени по престилки, акушерката и болногледачката. На ръката на санитарката се пънеше писклива и нежна човешка издънка, която се бърчеше и разпъваше като червена гума. Акушерката стягаше пъпната връв, да отдели детето от плацентата. Тоня лежеше насред залата на акушеро-гинекологическия стол. Тя лежеше доста високо и на Юрий Андреевич, който преувеличаваше всичко от вълнение, му се стори, че е горе-долу на нивото на кантонерките.
Вдигната над пода по-високо, отколкото лежат обикновените смъртни, Тоня плуваше в парите на преминалото страдание, над нея сякаш трептеше маранята на изнемогата. Тя се извисяваше насред залата като гемия, която курсира през морето на смъртта към материка на живота, току-що е стигнала брега и разтоварва новите души, преселени насам кой знае откъде. И ето, дошла е още една такава душа и гемията стои закотвена, почивайки си с цялата пустота на празните бордове. Заедно с нея си почиват всички разкъртени и отрудени обшивки и въжета, и нейната забрава, угасналата й памет за там, откъдето идваше, какво беше преплувала и как беше стигнала.