Прехапа устни и цяла вътрешно се сви като оплюта и без да продума повече, преглъщайки сълзите си, го застяга за път.
Когато замина, на нея й се стори, че целият град е измрял и дори не прелитат толкова много гарги. „Госпожо, госпожо“ — напразно я викаше Марфутка. „Майко, майчице“ — безкрай гукаше Катенка и я дърпаше за ръкава. Това беше най-сериозното поражение в живота й. Най-хубавите, най-светлите й надежди рухнаха.
От сибирските писма знаеше всичко за мъжа си. Скоро той взе да се опомня. Много тъгуваше за жена си и детето. След няколко месеца го произведоха предсрочно прапоршчик и пак така внезапно го пратиха в действуващата армия. Той замина много екстрено, без да успее да отскочи в Юрятин, и в Москва не му остана никакво време да се види с когото и да било.
Започнаха да пристигат писмата му от фронта, по-оживени и вече не тъй печални, както от омската школа. Антипов искаше да се отличи, та като награда за някоя военна заслуга или с леко раняване да моли за отпуска и да се види със семейството си. Скоро получи възможност да се прояви. След неотдавнашния пробив, който после стана известен като Брусиловски, армията премина в настъпление. Писма не идваха. Това отначало не безпокоеше Лара — тя си обясняваше мълчанието му с развоя на военните действия и невъзможността да пише по време на преходите.
През есента придвижването на армията бе спряно. Войските се окопаваха. Но от Антипов все тъй нямаше ни вест, ни кост. Лариса Фьодоровна започна да се тревожи и да разпитва, отначало в Юрятин, после по пощата в Москва и на фронта по предишния полеви адрес на неговата част. Никъде нищо не знаеха, отникъде не идваше отговор.
Както много дами благотворителки в околията, Лариса Фьодоровна още от началото на войната оказваше помощ в лазарета към Юрятинската земска болница.
Сега се зае сериозно с основите на медицината и в болницата държа изпит за милосърдна сестра.
Като такава се освободи за половин година от работата в гимназията, остави къщата в Юрятин на грижите на Марфутка и замина с Катенка за Москва. Там настани детето при Липочка, чийто мъж Фризенданк, германски поданик, заедно с други граждански пленници бе интерниран в Уфа.
След като се убеди, че е безсмислено да прави издирвания от разстояние, Лариса Фьодоровна реши да ги пренесе към доскорошните места на сраженията. С тази цел постъпи медицинска сестра в санитарния влак, който минаваше през град Лйски и стигаше до Мезьо Лаборч на границата с Унгария. Така се казваше мястото, откъдето Паша й написа последното писмо.
8
Във фронтовия щаб на дивизията пристигна санитарен влак, оборудван със средствата на дарители от Татянинския комитет за помощ на ранените. С пътническия вагон на дългия влак, композиран от грозни малки товарни вагончета, пристигнаха гости, общественици от Москва, с подаръци за войниците и офицерите. Сред тях беше Гордон. Той беше научил, че дивизионният лазарет, в който според сведенията му работеше неговият приятел от детинство Живаго, се намирал в близкото село.
Гордон си извади удостоверението, необходимо за придвижване в крайфронтовата зона, и с пропуска в джоба тръгна да навести приятеля си с фургончето, което пътуваше натам.
Кочияшът, белорусин или литовец, слабо говореше руски. Шпиономанските страхове свеждаха всичките му думи до един-единствен официален, предварително известен образец. Изкуствената любезност на разговора не предразполагаше към много приказки. Повечето време пътникът и кочияшът мълчаха.
В щаба, където бяха свикнали да местят цели армии и разстоянията се измерваха със стокилометрови преходи, го увериха, че селото е съвсем наблизо, има-няма двайсет-двайсет и пет километра. А се оказаха над осемдесет.
През целия път в онзи край на хоризонта, който се падаше вляво от посоката на движението им, се чуваше недружелюбен тътен и грохот. Гордон никога не беше изживявал земетръс. Но с право си представи, че мрачното и едва долавящо се поради разстоянието ръмжене на вражеската армия вероятно прилича на подземни тласъци и вулканично боботене. Когато притъмня, крайчецът на небето откъм онази страна пламна в розов трепкащ огън и не угасна чак до сутринта.
Кочияшът го караше край разрушени села. Някои бяха изоставени от жителите, в други хората се криеха по мазетата, дълбоко под земята. Селата представляваха купища съборетини и трошляк, строени по линиите на някогашните улици. Тези изгорели селища се виждаха от край до край, като гола пустош. По повърхността ровичкаха бездомни старици, всяка на своето пепелище, вадеха нещо от сгурта и го криеха някъде, и през цялото време се чувствуваха защитени от чуждия поглед, сякаш наоколо им бяха предишните стени. Те посрещаха и изпращаха с очи Гордон, като че го питаха скоро ли ще се опомнят в света и ще се върнат ли в живота редът и спокойствието.