През нощта попаднаха на някакъв патрул. Казаха им да свият от черния път, да обърнат и да заобиколят. Кочияшът не познаваше новия път. Два-три часа обикаляха на вятъра. По видело стигнаха в селището със съответното име. Там не бяха чували за никакъв лазарет. Скоро се разбра, че наблизо има и друго село със същото име. На сутринта стигнаха до целта. Когато вече бяха наближили околните ливади, вмирисани на аптечна лайка и йодоформ, Гордон си мислеше, че няма да остане да спи у Живаго, а ще прекара с него деня и довечера ще се върне при другарите си на гарата. Но обстоятелствата го задържаха повече от седмица.
9
През тези дни фронтът се раздвижи. Там започнаха внезапни промени. На юг от мястото, където пристигна Гордон, едно от нашите съединения с успешна атака на отделните си съставни части разкъса укрепените позиции на противника. Групата на настъпващите все повече засилваше удара си и се врязваше в противниковото разположение. Следваха я спомагателните части, които разширяваха пробива. Те постепенно изоставаха и накрая се откъснаха от основната група. Това стана причина за пленяването й. В тази обстановка бе пленен и прапоршчик Антипов, защото неговата полурота се беше предала.
Противоречиви слухове се носеха за него. Смяташе се, че е загинал и е затрупан с пръст във взривната яма. Така разправяше неговият познат Галиулин, подпоручик в същия полк, който бил видял гибелта му от наблюдателния пункт с бинокъла, когато Антипов с войниците си предприел атаката.
Пред очите на Галиулин се бе разгърнала обичайната гледка на настъплението. Атакуващата част трябваше с бърз ход, почти на бегом да премине есенното поле, което разделяше двете армии — обрасло в сух пелин, трепкащ от вятъра, и неподвижно щръкнали бодли. С дръзката си смелост атакуващите трябваше да измъкнат за ръкопашен бой или да унищожат с гранати австрийците от отсрещните окопи. Полето им се струваше безкрайно, земята поддаваше под краката им като тресавище. Отначало пред тях, после заедно с тях тичаше техният прапоршчик, размахал револвера над главата си, и викаше ура с цялата си раздрана до ушите уста, но нито той, нито войниците до него го чуваха. През равни интервали атакуващите залягаха, едновременно се изправяха и отново с вик тичаха напред. Всеки път заедно с тях, но много по-различно падаха в цял ръст като високи дървета на сечище простреляните войници и повече не ставаха.
— Далечни попадения. Свържете се с батареята — каза разтревожен Галиулин на артилерийския офицер до него. — Не. Добре направиха, че пренесоха огъня в дълбочина.
През това време атакуващите започнаха сближение с неприятеля. Прекратиха огъня. В настъпилата тишина хората на наблюдателния пункт усетиха сърцата си да туптят все по-силно и ускорено, сякаш те бяха на мястото на Антипов и като него, докарали хората до ръба на австрийските окопи, в следващия миг трябва да покажат чудеса на находчивост и храброст. В тази секунда отпред се взривиха два едрокалибрени немски снаряда. Черните стълбове пръст и пушилка скриха всичко останало.
— Аллах! Край! Отиде! — с побелели устни пошепна Галиулин, смятайки, че прапоршчикът и войниците са загинали.
Третият снаряд падна съвсем близо до наблюдателния пункт. Приведени до земята, всички побързаха да се измъкнат по-надалеч.
Галиулин спеше в един блиндаж с Антипов. Когато в полка се примириха е мисълта, че той е убит и повече няма да се върне, възложиха на Галиулин, който добре го познаваше, да прибере имуществото му и да го пази, за да го предаде някой ден на жена му, чиито снимки начесто се мяркаха сред нещата на Антипов.
Доскорошен прапоршчик от доброволците, механикът Галиулин, син на пазача Гимазетдин от Тиверзиновия двор и в далечното минало чирак в работилницата, където го млатеше майсторът Худолеев, дължеше издигането си на бившия свой мъчител.
Когато стана прапоршчик, Галиулин неизвестно как и не по своя воля се намери на топло и закътано местенце в един от тиловите далечни гарнизони. Там той командуваше полуинвалиди, които същите като тях вехти инструктори ветерани занимаваха сутрин със забравената строева подготовка. Галиулин проверяваше също дали правилно са поставени караулите при интендантските складове. Това беше безгрижен живот — нищо друго не се искаше от него. Но ненадейно с попълнението, съставено от едновремешни опълченци и постъпило от Москва под негово разпореждане, пристигна твърде добре познатият му Пьотър Худолеев.