— А, стари познати! — подсмихна се мрачно Галиулин.
— Тъй вярно, ваше благородие — отвърна Худолеев, изпъна се и козирува.
Нещата не можеха да останат така. Още на първата строева грешка прапоршчикът се разкрещя на по-долния чин, а когато му се стори, че войникът не го гледа право в очите, а някак изкриво, го тресна в зъбите и го засили в ареста за два дни на хляб и вода.
Сега всяко движение на Галиулин миришеше на отмъщение за миналото. А в условията на побойническата субординация подобно разчистване на сметките беше явно печеливша и неблагородна игра. Какво трябваше да направи? Беше невъзможно да останат двамата заедно. Но под какъв предлог и къде можеше един офицер да премести войник от собствената си част, освен да го прати в дисциплинарната рота? От друга страна, какви основания да измисли, за да моли за собственото си преместване? Галиулин изтъкна скуката и безполезността на гарнизонната служба и поиска да бъде пратен на фронта. Това го представи добре, а когато още в първите операции демонстрира и други свои качества, се разбра, че е отличен офицер, и скоро бе произведен от прапоршчик в подпоручик.
Галиулин се познаваше с Антипов още от времената на Тиверзин. През деветстотин и пета година, когато Паша Антипов живя половин година у Тиверзин, Юсупка му ходеше на гости и по празници играеше с него. Пак по онова време два-три пъти бе виждал у тях и Лара. Оттогава не знаеше нищо за тях двамата. Когато Павел Павлович от Юрятин попадна в техния полк, Галиулин остана изненадан от промяната в бившия си приятел. От срамежлив като момиче и весел палавник-чистофайник той се беше превърнал в нервен и всезнаещ презрителен хипохондрик. Беше умен, много храбър, мълчалив и ироничен. Понякога, докато го гледаше, Галиулин беше готов да се закълне, че в тежкия поглед на Антипов вижда като в дъното на стая някакъв друг човек, някаква силно загнездила се в него мисъл, може би мъка по дъщерята, или лицето на жена му. Антипов изглеждаше като омагьосаните от приказките. И ето че го няма вече, и у Галиулин останаха документите му и снимките, и тайната на неговото преобразяване.
Рано или късно до него щяха да стигнат Ларините издирвания. Той смяташе да й отговори. Но времената бяха напрегнати. Сега не беше в състояние да й пише, както се полага. Искаше да я подготви за удара. Така непрекъснато отлагаше дългото и подробно писмо до нея, докато не научи, че и тя е някъде на фронта милосърдна сестра. Сега вече не, знаеше докъде да й адресира писмото.
10
— Какво става? Днес ще има ли коне? — питаше Гордон, когато доктор Живаго се прибираше да обядва в галицийската къща, където бяха настанени.
— Какви ти коне! И къде ще вървиш, ни напред, ни назад. Всичко, е толкова объркано, никой нищо не знае. На юг сме пробили и сме проникнали в тила на немците, говори се обаче, че няколко наши разпръснати единици са останали в обкръжение, а на север немците са минали Свента, пък тя тук се смята за непроходима. Това е цяла кавалерия с численост към един корпус. Те разрушават железопътните линии, унищожават складовете и сигурно ни обкръжават. Разбираш ли какво е положението? А ти — коне. Хайде, Карпенко, размърдай се и слагай масата. Какво ще ядем днес? А, пача. Чудесно.
Санитарната част с лазарета и всички подведомствени отделения беше разхвърляна в това село, оцеляло като по чудо. Къщите с ниски и тесни многокрили прозорци по западен маниер се бяха запазили до една.
Беше циганско лято, последните хубави дни от златната есен. Денем лекарите и офицерите отваряха прозорците, трепеха мухите, които на черни рояци пълзяха по первазите и по облепените с бяла хартия ниски тавани, и с разкопчани куртки и гимнастьорки, плувнали в пот, сърбаха горещата чорба или чая, а вечер клякаха пред отворените печки, раздухваха жаравата под влажните цепеници, които не искаха да горят, и с насълзени от пушека очи ругаеха ординарците, че една печка не знаят да напалят като хората.
Беше тиха нощ. Гордон и Живаго лежаха на наровете до срещуположните стени. Помежду им бяха масата и дългият нисък прозорец от едната до другата стена. В стаята беше горещо и задимено. Бяха отворили двете крайни крила и вдишваха чистия есенен въздух, от който стъклата се запотяваха.
Както винаги през тези дни и нощи двамата разговаряха. И отново пламтеше розов хоризонтът от страната на фронта, и в равномерното, несекващо нито за миг каканижене на обстрела падаха по-ниски, отделно различими силни удари, които сякаш разместваха земните пластове. Тогава Живаго прекъсваше разговора, от уважение към този звук правеше пауза и после казваше: „Това е Дебелата Берта, немско шестнадесетдюймово оръдие, по шестдесет пуда парчето“ — и продължаваше, забравил докъде са стигнали.